Началото

На дядо Начо.

Все още нямаме исторически извори, които да очертаят началото на Драгийци. Безспорно е само, че селото носи патронимично име, наследено вероятно от неговия основател и пръв заселник. Анализът на наличните османски, църковни и граждански регистри показа, че личното име Драгия се среща само в село Драгийци, и не е регистрирано в нито едно друго населено място от бившата Драгийска селска община и дори в цялата бивша Дрентска енория.

Запазено родово предание разказва, че Драгия живеел със семейството си нейде в Беломорска Тракия. Било време смутно, когато гърците се бунтували. Стигнало се до конфликт, при който гърци заплашили Драгия, че през някоя нощ ще му запалят къщата. Преданието ни спестява подробности за причините и същността на конфликта, само споменава между другото че българите с турците се погаждали, но от гърците много патили. Разказът продължава с трудно и съдбоносно решение. Още същата вечер Драгия натоварил на волската кола жена, деца и каквото друго събрал от покъщнината, и по тъмна доба тихо се измъкнал от селото. Предстояло дълго и тежко пътуване на север по стръмни и труднопроходими планински пътища. След много премеждия бегълците най-после преодолели безкрайното море от родопски бърчини и слезли в Станимака (дн. Асеновград). Останали там известно време, но дали защото ги застигнала зимата, нямало свободна земя, или поради друга някаква причина, отново се натоварили на каруцата и продължили на север. Прекосили цяла Горна Тракия, после Средногорието, прехвърлили мощната снага на Балкана и спрели чак в Търново. Там Драгия поискал разрешение от търновския войвода да се установи тъдява със семейството си. Османският управник посочил с ръка Балкана и му казал: Около селото наречено Елена има достатъчно земя. Върви и огледай, харесай си празно място и ще ти дам тапия, там да се заселиш!

Така, след много митарства Драгия най-после се заселил в долината на Киселишка река. Построил колиба на възможно най-подходящото и удобно място – върху полегатия югозападен склон на рида Мечовец. Място хем огрявано от слънцето, хем близо до реката, но същевременно достатъчно нависоко, защото знае ли човек, когато напролет се стопят снеговете, докъде ще стигне водата? Стихия е това!

Вода имало в изобилие, но земята била малко и не особено плодородна. Минали години, докато пришълците с много труд успели да изкоренят дървета и храсти, за да освободят повече годна за посеви площ. Посъбрали инвентар за стопанството, завъдили и добитък. Животът постепенно се върнал в обичайното си русло, а времето притъпило мъката по починалите през дългото и изтощително пътуване две невръстни дечица. Бавно, но сигурно избледнявал и споменът за слънчевото Беломорие. След няколко поколения никой вече не помнел името на родното място. Останал само даденият им от еленските колибари прякор Гърците – стигматизиращ и етнически неточен, но оцелял повече от два века, подсказвайки за посоката, от която са дошли. Останало и това родово предание, разказвано от уста на уста и от поколение на поколение. Преданията не притежават научна достоверност и не трябва да им се доверяваме сляпо, но когато липсват исторически факти, те остават единственият значещ разказ за нашето минало.

***

Преданието е записано през м. април 2016 г. в село Илийно. Информатор е Начо Добрев, роден през 1939 година. Дядо Начо беше единственият жив потомък на драгийския род Гърците, запомнил тази история. За съжаление вече не е между нас. Мир и покой на душата му!

Изглед към село Драгийци, вероятно 70-те години на XX век.
Фотография от личния архив на Петър Петров от с. Драгийци.

Лингвистична пауза

Знаете ли какво означава шведската дума kalabilik? Може би ви звучи познато? Ако умът ви напира да прави асоциация с турската дума калaбaлък, на прав път сте! :)

След краха на шведите във Великата северна война при Полтава през 1709 година, техният крал Карл XII e ранен и едвам успял да се спаси от преследващите го руски войски на османска територия. С малък антураж и остатъци от своята войска шведският крал се установил край крепостта Бендер (дн. в Молдова). Султан Ахмед III го приел радушно и дори разпоредил да се отпуснат средства от държавния бюджет за неговата издръжка. Докато бил в изгнание кралят всячески се опитвал да спечели османците на своя страна и непрекъснато ги провокирал да започнат война срещу общия им враг Русия. Освен шведите, интриги в тази посока плетели също французите и кримските татари, а когато Петър I недипломатично и ултимативно поискал от султана да експулсира Карл XII, станало пределно ясно, че поредната османо-руска война е неизбежна. Започналите в началото на юли 1711 г. военни действия обаче продължили кратко. В решителната битка при река Прут османците обкръжили безнадеждно неподготвените руснаци и за да спаси войската си от гибел, Петър I се принудил да иска мир. Според клаузите на сключеният между двете империи Прутски мирен договор, руснаците трябва да върнат азовската крепост на османците и се ангажират да разрушат част от своите гранични крепости. Освен това Русия се задължила да не се намесва във вътрешните работи на Полско-литовско кралство, както и да осигури условия за безопасно преминаване през нейна територия на Карл XII при завръщането му в Швеция. В следващите две години руснаците шикалкавят относно изпълнението на договора, а шведският крал разочарован от прекалено меките условия за Русия, отказъл да се върне в своята родина и продължил да лобира в султанския двор за продължаване на военните действия.

Двете империи отново били на ръба на войната, но заради изпразнените си бюджети, предпочели да разрешат противоречията с дипломатически средства. При тези обстоятелства присъствието на Карл XII на османска територия в близост до руската граница, започнало да носи повече негативи, отколкото ползи. Въпреки че султан Ахмед III под влиянието на своята майка открито показвал благосклонността си към него, постоянните опити на шведският крал за намеса в османската външна политика и главоломно увеличаващите се разходи по издръжката на растящия край Бендер „нов Столкхолм”, му спечелили все повече врагове в османския двор. В крайна сметка било взето решение бендерският сераскер Исмаил паша и кримският хан Девлет Гирай да предприемат необходимите действия за неговото безопасно извеждане от Бендер.

Шведският крал обаче дал да се разбере, че няма да се предаде без бой и се барикадирал в своя укрепен лагер. Местните османски власти били изправени пред трудно предизвикателство. От една страна получили заповед да арестуват краля, но с изричното предупреждение той да не пострада по никакъв начин. От друга страна те много уважавали шведите, защото в продължение на пет години въртели добър алъш-вериш с тях, а споделяли и общ враг в лицето на Петър I. Ето защо първоначално го ударили на молби и в няколко миротворчески мисии се опитали да убедят краля да се предаде с обещанието, че ще го придружат навсякъде където пожелае, без косъм да падне от главата му. Молбите не дали желания резултат, кралят се сдобил с прозвището Желязната глава (Demirbaş), а османските войски били принудени да щурмуват шведския лагер. Тъй като малобройните му защитници се отбранявали геройски и отблъсквали атаките в продължение на часове, накрая османците решили да използват артилерия и огнени стрели. В укреплението се разразил пожар и в настъпилата суматоха куршум едва не улучил Карл в главата. Един еничарски отряд се възползвал от бъркотията и успял да проникне в укрепената къща, атакувайки шведите в близък бой. Докато се опитвал да се оттегли от горящата къща, кралят се спънал в собствените си шпори и паднал на земята. Върху него тутакси се хвърлили десетина еничари. Когато видели че техният вожд лежи под купчина османски войници, шведите сложили оръжие и се предали. Според различни източници в битката загиват между 12 и 31 шведи, а загубите на османците варират от 40 до повече от 200.

Изтощен и ранен, Карл XII останал за кратко пленник в Бендер, след което е откаран с военен ескорт в замъка Демирташ близо до Одрин, където дълго време се лекувал. Според някои източници в резултат на сражението имал счупена фибула на десния си крак, след това се разболял от малария, а накрая в поведението му се появили и признаци на депресия. През това време османското правителство се колебаело относно възможностите да го използва на своя страна в продължаващата дипломатическа игра с Русия. Карл е действащ главнокомандващ, но без войска. Далеч от своята държава и правителство, той нямал много полезни ходове за действие. Султанът му простил за твърдоглавието и позволил да се установи да живее в Димотика колкото време иска. Драстично намалил обаче дневната му издръжка от 500 на 25 талера, което автоматично направило шведския крал клиент на истанбулските лихвари. Междувременно през юни 1713 година в Одрин крехкият мир между османци и руснаци бил закрепен с нов мирен договор, а от Швеция започнали да идват все по-лоши новини за хода на Великата северна война. Разбрал, че вече не може да разчита на своя османски съюзник, през есента на 1714 Карл XII напуснал Османската империя завинаги. Но отнесъл със себе си в родината частичка от османската култура.

Странното сражение край Бендер остава в историята като Бендерски калабълък, а оттогава насетне думата kalabalik навлиза трайно в шведския език, сармичките kåldolme стават неразделна част от шведската трапеза, а кафето се превръща в популярна напитка в Швеция.

***

Речник:

– kalabalik – объркване, безредие, суматоха, хаос. От осм. قالابالق и тур. kalabalık – букв. „тълпа”.

– kåldolme – зелеви сарми. От шв. kål – зеле +‎ dolme, от осм. طولمق и тур. dolmaк – букв. „пълно нещо”, „да се наситиш”. Виж също тур. dolma – пълнено ястия, вкл. сърми.

Карл XII и калабалъкът в Бендер, литография, ок 1840-50 г., Библиотека на Университета в Упсала.
Източник: https://www.alvin-portal.org/alvin

Думата kalabilik в The Standard English-Swedish, Swedish-English,dictionary, Eastbourne: Holt, Rinehart, and Winston; Stockholm: Esselte Studium, 1986.

Шведската музикална фолк група от Стокхолм KALABALIK
http://www.kalabalik.eu/ https://www.youtube.com/watch?v=m5CE_ZLLLRs&list=RDEM7JtQrCffC8Dn8DRQeU9z_g&index=9

От този онлайн магазин можете да си купите шведската настолна стратегическа игра KALABALIK. :)
https://www.spelexperten.com/sallskapsspel/festspel/kalabalik.html

KALABALIK! е заглавието и на бюлетина, издаван от Шведският изследователски институт в Истанбул (SRII).
https://srii.org/

За надеждността на информацията в официалните регистри

 

Годината е 1926-та, селото Елезлери (дн. Илийно), Омуртагско. Акт за смърт (горе) на Добри Драгиев, починал, на 80 (вярно 88) години, роден в село Елезлери (вярно Драгийци), син на Драгия Йорданов (вярно Иванов) и Пена (вярно Гана) Драгиева, съпруг на Мария Добрева. Тази извадка от официален документ съдържа шест твърдения, от които четири грешни. :(

Според документа Добри е починал на 80 години, т.е. трябва да е роден през 1846-та. Други документи от регистрите на гражданското състояние, в които той присъства като свидетел, поставят под съмнение годината му на раждане и я разтеглят в интервала между 1833 и 1836 година.

Османският нюфус дефтер от 40-те години на XIX век за с. Драгийци, Еленско (долу) е доста по-категоричен. Добри е роден през 1254 година по Хиджра, доколкото може да се разчете в месец мухаррем, т.е. през пролетта на 1838 г. В най-лошия случай събитието може да се фиксира в интервала 26.03.1838 – 16.03.1839. Над него е записан баща му, чието бащино име е Иванов, а не Йорданов. Последното се потвърждава и от други документи.

Частен случай, който ни показва колко важно е да проверяваме информацията чрез алтернативни източници!

Османските документи в подкрепа на родовата памет

С помощта на следните видове документи от колекциите на османския архив в Истанбул и Централния държавен архив в София, в поредица от публикации ще се опитаме да хвърлим повече светлина върху генеалогията, демографията и социално-икономическото развитие на селата и махалите от бившата Драгийска селска община през втората четвърт на XIX век.

1. Регистър на населението (нюфус дефтер)

Нюфус дефтер

Регистри от този тип са съставени след преброяването в Османската империя, проведено през 1831 година. В тях е описано населението от мъжки пол, включително непълнолетните синове като потенциални данъкоплатци и войници. Целта е дългосрочно планиране на приходите от данъци и войнския ресурс на армията. В нюфусите има информация за родствени връзки по права линия (баща-син-внук), по съребрена (братя, близнаци), но се срещат също сродявания (зетьове, шуреи) и дори по-заплетени ситуации (доведени синове, храненици и др.). Отбелязани са личното и бащиното име на лицето, възраст, занятие (земеделец, търговец и т. нат.), отличителни физически белези (ръст, цвят на очи, мустаци, брада), данъчен статус (джизие категория, освободен), жизнен статус (починал), а понякога социален статус (първенец на махалата, стар, пришелец, сирак, беден) и здравен статус (болен, немощен, кьорав, сакат и др.). В някои документи е отбелязан и номерът на домакинството, към което принадлежи регистрираното лице.

2. Регистър за данъците върху доходите на населението (теметтуат дефтер)

Теметтуат дефтер

От този вид регистри са оцелели повече от 17 хиляди единици, създадени за един кратък период между 1844 и 1845 година. В тях поименно са отбелязани всички данъчно задължени лица, заедно с приходите им от недвижимо имущество, животни, земеделска продукция, занаятчийска, търговска и друг вид предприемаческа дейност, която подлежи на облагане с данък върху дохода. Описани са и други видове налози като например данък върху производството на спиртни напитки, пчелен мед и др. За данъкоплатците немюсюлмани е отбелязана тяхната джизие категория, съгласно имущественото им състояние. Информацията е структурирана по домакинства (ханета), които са номерирани. Начело на всяко от тях е записано личното и бащино име на главата на домакинството. Когато в едно домакинство живеят и други данъчно задължени лица, техните имена, занятия и доходи също са добавени. Теметтуатите съдържат информация за родови връзки по права линия, а често и по съребрена такава. По-рядко се срещат данни за сродявания. В края на раздела за всяко населено място е направна рекапитулация на общите приходи и дължимите данъци. На последната си страница всеки теметтуат дефтер завършва със заверка от местите първенци, които вземат активно участие в съставянето на този вид документи.

3. Проверочен регистър на населението (йоклама дефтер)

Йоклама дефтер

Проверочни регистри са съставяни за различни данъчни и счетоводни цели. В нашето изследване ще използваме само тези от тях, които отразяват демографските промени на населението като умирания, раждания и миграции, настъпили между две последователни преброявания. Тази информация се използва за краткосрочно оперативно планиране на приходната част на бюджета. С помощта на тези документи османската администрация следи по-стриктно възрастта на непълнолетните деца от мъжки пол до момента, в който навършат пълнолетие, за да бъдат обложени с данък. Йоклама дефтерите за населението се различават съществено един от друг по структурирането и обема на съдържаната информация. Те могат да бъдат съставени на основата на последно издадения нюфус дефтер, в който данните се актуализират чрез зачерквания и добавяния или представляват изцяло нов документ, който съдържа само настъпилите промени. Подобно на нюфусите, йоклама дефтерите също са поименни и обикновено съдържат подобни атрибути. Предвид че целта на тяхното съставяне е да „хванат” краткосрочните демографски промени, конкретното събитие е регистрирано с висока хронологична точност – година, месец, а понякога и ден. Това е рядък шанс за изследователя-генеалог да узнае точната дата на раждане на определена личност!

4. Удостоверение за владеене на вакъфски имот (вакъф темессюк)

Вакъф темессюк

Издава се от Управлението на имперските вакъфи в Истанбул. Съдържа името на титуляра, населеното място, обстоятелствата на придобиване на имота, както и неговото местонахождение, площ и граници. Когато имотът е придобит по наследство, са изброени имената на наследниците и родовата им връзка с титуляра. Този вид документи са много полезни от генеалогична гледна точка, защото еднозначно определят родови връзки, обикновено в рамките на три поколения. Тъй като много от тях са издавани през 70-те години на XIX век, могат да се използват в ролята на „свързващо звено” между османските и българските църковни и граждански регистри.

5. Разписка за платен данък върху недвижима собственост (арази тезкереси)

Арази тезкереси

Издава се след плащане на дължимите данъци върху недвижимо имущество за определен финансов период. Освен фискална информация, документът съдържа името на данъкоплатеца и населеното място.

***

Накрая искам да изкажа своята искрена благодарност на доц. Стефан Андреев за неговата категорична ангажираност в едно по-дългосрочно сътрудничество при превода от османотурски на някои документи и за ценните съвети, които получих при първата ми среща с османотурския език. Безкрайно съм задължен на г-жа Денис Хакарар за изключително навременната и напълно безвъзмездна помощ при доставката от Истанбул до България на един документ в почти невъзможен за пътуване момент, когато границите в цяла Европа бяха затворени поради вихрещата се ковид-епидемия. И не на последно място искам да благодаря на доц. Дамян Борисов, който преди вече доста години също безвъзмездно идентифицира ойконима Драгийци в няколко дузини непреведени османски документи – дейност, която при тогавашните ми познания по османотурски сигурно би ми отнела векове.

Един драгиец в Истанбул*

Малко предистория

Всеки българин, заел се сериозно със задачата да проучи миналото на своя род, в един момент неизбежно навлиза във времето, когато българска държавност не е имало и предците му са били поданици на Османската империя. За някои региони и населени места изследователят ще има късмет, защото може да се възползва от информацията в документите от богатите фондове на Ориенталския отдел и Българския исторически архив към Националната библиотека Св. св. Кирил и Методий в София. Полезни за генеалога документи отпреди Освобождението могат да бъдат открити също в Централния държавен архив, неговите регионални отдели, както и в регионалните исторически музеи. Още по-голям късмет изследователят би имал, ако за населеното място на неговите деди вече има писана история. Едно задълбочено, изчерпателно и обективно написано краеведско изследване може да спести месеци и дори години изследователска работа. 

Османските регистри в България за периода XVIII-XIX век се оказаха дефицитни за Еленския регион. По обясними причини по-ранните тахрир дефтери не са особено полезни от генеалогична гледна точка. И ако трите последно известни подробни джизие дефтера съставени на границата между XVII и XVIII век, заедно с вакъфския от 1710 г. и авариз дефтера от 1751-ва по изключение могат да бъдат от полза за някой потомък на знатен еленски възрожденски род, то за хората, чиито произход е от пръснатите наоколо стотици селца и махали, историческата мъгла е гъста и непрогледна.

Като потомък на типичен колибарски род, неизбежно се залутах в падналата над долината на Киселишка река мъгла, която ми пречеше да се ориентирам и да сглобя пъзела от разпилените парченца историческа памет. Почти две години чуках по вратите на институции, историци и османисти, професионално ангажирани с изследване на документи от истанбулския архив. Търсех сериозно сътрудничество с човек, който ползвайки архива по своите си дела, междувременно ще отдели според възможностите си малко време и за мен, за да потърси онова, от което се интересувах. Разбира се тази помощ нямаше да бъде безвъзмездна. Съгласен бях да платя цената на услугата и всякакви други съпътстващи разходи, дори и за ден-два престой в Истанбул, ако се наложеше ходене дотам. Така се изтърколиха още две-три години, през които довърших обработката на наличните документи в България, но надеждите ми, че някой по-компетентен от мен човек ще съдейства в усилията ми да разсея поне малко вековната историческа мъгла налегнала долината на Киселишка река, постепенно угаснаха между любезно отклонените предложения за сътрудничество, увисналите неизпълнени обещания и понякога трудно прикриваното пренебрежение.

После ни връхлетя епидемията и нещата съвсем замряха, докато един ден съпругата ми не каза: „Ти нали ми беше обещал пролетен Истанбул? Сега е моментът – искам да видя цъфналите лалета в Емирган и Гюлхане!” За съжаление моментът не беше много подходящ. Бяха изминали осем месеца от прекараната тежка ковид-инфекция и все още се борех с неприятните симптоми на постковидния синдром, така че не се чувствах достатъчно укрепнал за дълго пътуване. Мина още известно време и въпреки че лалетата прецъфтяха, жена ми не се беше отказала от мерака си да види пролетен Истанбул. Състоянието ми бавно се подобряваше, но пълното ми възстановяване изглежда се отлагаше за някакъв бъдещ момент. Междувременно след строгите ограничения светът беше започнал плахо да се отваря, така че една сутрин се качихме в колата и се понесохме към Истанбул. След някои премеждия на границата свързани със задължителните ковид сертификати, в ранния следобед вече бяхме в Турция, а три часа по-късно паркирахме пред хотела. Следващите три дни прекарвахме по четири часа в читалнята на архива, който също се съвземаше след тежкия локдаун и наскоро беше отворил с намалено работно време от 10:00 до 15:00 часа, с един час почивка за обяд и молитва, т.е. на половин работен ден. Е, колкото – толкова…

Местоположение на архива

От няколко години архивът се помещава в нова, специално построена за целта сграда в квартал Kâğıthane (Кяътхане). Намира се на левия бряг на един от потоците захранващи Златния рог. Адресът е: T.C. Cumhurbaşkanlığı Devlet Arşivleri Başkanlığı, Talatpaşa, İmrahor Cad., Sadabad Mevkii No:31, 34400 Kağıthane, İstanbul, GPS: 41°04'08"N 28°57'55"E. До него може да се стигне с популярните метро-бусове като се слезе на спирка Okmeydanı Hastane (Болница Окмейданъ), след което се върви около половин час пеша. Приблизително на същото разстояние е и най-близката спирка на метрото по линия M7. Има също някакви малки автобусчета, които кръстосват из целия град и спират точно пред сградата на архива, но не знам подробно маршрутите им.

Регистрация

Комплексът се охранява стриктно и влизането на външни лица става след проверка на документите за самоличност и сканиране на личния багаж. На регистратурата се попълва регистрационна бланка, след което се издава читателска карта, с която вече може да се влезе в общата читалня. Регистрацията е безлатна.

Ползване на архива

Читалнята е доста просторна и добре уредена. Разполага вероятно с повече от 50-60 работни места, всяко от които е снабдено с десктоп компютър. На него е инсталиран специализиран софтуер за работа с архивните документи, който дава възможност за търсене по различни критерии, визуализация (ако документът е дигитализиран), съхранение в личния профила и поръчка. Поръчките се одобряват от администраторите в читалнята, като автоматично се генерират съответните нареждания към архивохранилището и счетоводния отдел. Всичко „тече” по вътрешната мрежа и не се попълват никакви хвърчащи листове. Плащате на касата и CD-то с поръчаните документи ви чака в читалнята. Цените са символични, за което освен голямата инфлация, съществен принос има сериозното финансиране, което архивът получава от турската държава. 

Документите

Като във всеки съвременен архив тенденцията е изследователите да имат колкото се може по-малко досег с оригиналните документи. Това е направено с цел да се запази тяхната цялост, защото всяко вадене от хранилищата, където се съхраняват в контролирана среда при оптимални условия, ги уврежда. Предвидена е възможност и за работа с оригинали, но това става по специална процедура, със съответните санкции за достъп и т.нат.

Разбира се прилагането на подобен подход изисква висока степен на дигитализация. Не знам какъв е обемът на дигитализираните документи в архива, но от десетките прегледани от мен, само четири нямаха дигитални копия. Анотациите на три от тях подсказваха, че може да са полезни за моето изследване, затова ги поръчах „на сляпо”. Служителите започнаха да ги дигитализират на момента и до края на работния ден бяха готови. Тази услуга не ми струва нищо повече – все едно съм ги закупил като вече налични дигитални копия. Вероятно това е стандартна процедура, но ми хареса посланието което носеше, разтълкувано от мен така: „Ние сме тук, за да се грижим за документите. Това, че не сме си свършили работата да ги дигитализираме всичките (как ли се дигитализира най-големият османски архив в света?!), си е наш проблем. Ще направим всичко възможно да изпълним Вашата поръчка като опазим документите и същевременно не Ви причиняваме значителни неудобства”. 

Тук ще си позволя да вмъкна, че ако трябваше да закупя същото количество документи от Националната библиотека в София например, сигурно нямаше да ми стигне една средна месечна заплата! Изобщо не ми се иска да повдигам въпроса относно незавидния темп, с който се движи процесът на дигитализация на нашето документалното наследство.

Интерфейсът на системата за управление на документите е на турски език и е организиран в полета със списъци под формата на падащи менюта. Първо се избира вида на архива (Arşiv türu) -> Devlet Arşivleri Başkanlığı Osmanlı Arşivi, след което се отваря списък с различните категории документи. Разделите, където са поместени най-полезните от генеалогична гледна точка регистрови документи от XIX в. са:

– ML. Malye Nezareti –> ML.ТМТ.d. за теметюат дефтери (регистри на доходите), 1844-1845;

– ML. Malye Nezareti –> ML.CRD.d. за йоклама дефтери (проверочни регистри), 1837-1910;

– NFS –> NFS.d. за нюфус дефтери (регистри на населението), 1826-1881.

Следват уточняващи търсенето полета като номер документ, период, ключова дума и т. нат.

Анотациите към документите също са на турски език. Те са твърде лаконични, пропускат важни детайли, а понякога са дори неточни. Част от Еленските села например, бяха замаскирани в странни „административни” единици като Balkan nahiyesi (Балканска община) или Balkan köyler (Балкански села). И докато определението „balkan” все пак подсказва нещо, то друга част от селата за по-сигурно бяха „скрити” зад обезкуражаващото karışık defterler (смесени регистри). Анотацията на един от дефтерите твърдеше, че документът се отнася за населението на нахия Тузлук, но в действителност вътре имаше доста еленски махали, включително и самото Драгийци, без това да е упоменато в текста. Така за малко да изпусна един от най-важните нюфуси за Драгийци. Друг дефтер беше разпарчетосан и фрагменти от него открих под различни сигнатури. По този начин логично вписаните от регистратора заедно с Драгийци съседни на него села и махали се оказаха съвсем нелогично в различни архивни единици. Макар че разчитам имената на повечето от населените места, аз не владея османотурски и нямаше как да съм напълно сигурен какво точно съдържат понякога стотиците страници от конкретната архивна единица. 

Водещи ключови думи в търсенето при мен бяха административните центрове Търново/Tirnova (кааза) и Елена/Elena (нахия), като последната присъстваше в анотациите под няколко различни имена: Елена, Елене, Елна, Илена. Дори в една от анотациите името на населеното място липсваше, въпреки че документът се отнасяше точно за него. Утежняващ фактор беше също, че това е широко разпространено женско име и ако не филтрираш стриктно търсеното, понякога излизаха стотици нерелевантни записи. От друга страна, фонетиката на османо-турския се различава съществено от тази на славянските езици и ако анотиращият служител не е запознат със селищната система, за която се отнася документа, наименованията на населените места в анотациите понякога придобиваха доста гротескно звучене. Много ми помогна обстоятелството, че за някои документи се бях подготвил предварително, знаейки техните сигнатури още от времето, когато on-line каталога на архива беше със свободен достъп.

Важно е предварително да знаете къде административно е зачислено интересуващото ви населено място, защото ако е малко, със сигурност ще бъде пропуснато в анотациите. Ниските цени на копията обезсмислят търсенето му сред стотиците страници на някой дефтер, така че ако не се справяте с османотурския или не разполагате с много време, по-добре е да купите целия дефтер на конкретната териториално-административна единица. Ще намерите населеното място по-късно с помощта на преводача, ако разбира се имате късмета да не сте попаднали на сбъркана анотация или регистър с повредени или липсващи страници (виж по-горе). Административната принадлежност е важна също за идентифициране на населените места с дублиращи се имена.

Езиковата бариера

Макар да е препоръчително, не е необходимо да владеете съвременен турски (türkçe) за да си свършите работата в архива. Имайте предвид, че английският не е на почит в тази институция и докато на регистратурата можеш да се справиш някак, на другите места положението е отчайващо. За щастие живеем в 21 век и езиковата бариера вече не е толкова непреодолим проблем, както беше преди. Много вероятно е някой от изследователите в читалнята да владее английски на прилично ниво и да ви помогне в комуникацията с администраторите, както се случи с нас. Друга алтернатива е да ползвате Google Translate – няма да ви изненадам ако кажа, че инсталирано предварително на смартфона, приложението върши чудеса! Справя се с текст, картинки и глас. Можете да сканирате монитора за превод на непознатите думи от менютата на търачката или анотациите. Накрая го изпробвах дори в директен разговор с един от администраторите. Чувствах се малко неловко, но машинката се справи чудесно. Разбрахме се. :)

Необходимостта от владеене на османотурски (оsmanlıca) е в пряка зависимост с поставените цели. Регистровите документи от вида нюфуз и йоклама дефтери (с каквито най-често работят генеалозите) имат проста, строго дефинирана структура и боравят с ограничен лексикален апарат. Тези особености дават възможност на човек да се ориентира в тях дори и да не владее езика. Достатъчно е да знае как се изписва наименованието на населеното място. Подобен подход не е много продуктивен за обемисти документи, но все пак може да свърши работа в ситуации, когато анотациите не помагат. Разбира се, ако имате по-сериозни изследователски цели, постигането им е немислимо без владеене на османотурски поне на елементарно ниво.

На по-амбициозните препоръчвам да се опитат да научат поне азбуката и да се упражнят в четене на кратки елементарни думи. Не е толкова страшно – азбука като всяка друга, а в интернет е пълно с помощни материали. След известо време ще установите как постепенно започвате да разчитате най-лесните думички в тази непонятна за нас арабица. Това са имената на българите. :) Сред тях ще бъдат и онези най-скъпи и свидни за вас имена на вашите предци. Ще се „запознаете” с вашия четири, пет или дори шест пъти пра-дядо, с неговия брат, техните синове и внуци…Чувството е неописуемо! Ако ли пък не можете да се престрашите или просто не ви се занимава, винаги можете да ползвате услугите на преводач.

Хранене

Всеки, който е ходил в Турция е вкусвал от чудесната им храна, но на територията на архива това няма как да се усети. При нашето посещение, дали заради епидемиологичната обстановка или поради друга причина, нямаше къде да се обядва. В близост също не видяхме заведения за обществено хранене. Все пак, ако ви прималее от глад или жажда, намиращият се в подземието на архива бюфет може да спаси положението с ограниченото си меню от безалкохолни напитки, чай, кафе, бисквити, вафли и някакви сандвичи.

Къде да отседнем

Най-близкият хотел е Tempo – непретенциозен, сравнително евтин и общо взето добре поддържан. От хотела до архива се стига пеша за около 15-20 минути, обаче от архива до хотела ще ви трябват поне 40! Причината за подобна „аномалия” е, че хотелът се намира на върха на едно стръмно 100-метрово плато, а архивът е в неговото подножие. Ходилите в Истанбул знаят, че мегаполисът е разположен в силно хълмиста местност и равните места са предимно по бреговете на Златния рог и Босфора. :)

Защо написах всичко това?

Написах го за да покажа, че стореното от мен може да бъде по силите на почти всеки човек. Помислете си само как по времето на социализма посещението в Истанбулския архив е било бленувана мечта за цяло едно поколение османисти, а днес е толкова лесно осъществима цел. Живеем в глобализиран свят и е грехота да не се възползваме от възможностите, които ни предлага. Не само за шопинг в Одрин или почивка в Анталия. Нека направим нещо полезно и за миналото си – нашето, личното. Само така ще проумеем по-добре онова общото, националното, което поради политическата конюнктура не винаги ни се представя по подходящ и обективен начин.

Вярвам, че всеки може да направи тази стъпка по пътя към своето минало. И няма никакво значение по кой точно път ще стигне до целта – по описаният тук или съвсем друг. Духът на неговите предци ще оцени подобаващо стореното, каквото и да е то. Ако смятате, че в родовото си проучване сте изчерпали всички възможни източници в България, много вероятно е да намерите още полезни документи в Истанбулския архив. Следите на вашите предци са там и чакат да бъдат „открити”. Направете го!

___________________

* Този текст е написан през 2021 г., така че е възможно част от информацията да е загубила своята актуалност.

Истанбул - вечер над Златния рог

Архивът

Документите

Елена като вакъф. Част 3: Коя е Еметуллах Рабиа Гюлнуш Султан?

Родена като Евмания Вория около 1640 г. в гр. Ретимно на остров Крит, който по това време е венецианско владение. Етническият ѝ произход е дискусионен. Според някои изследователи е потомка на венецианската фамилия Верзизи (Verzizzi), но според други е гъркиня с рождено име Евгения. [40] Младото момиче попада в Истанбул като робиня след превземането на родния ѝ град от османците. Това е времето на поредната османо-венецианската война от 1645–1669 година, след която Крит пада под османска власт. Изпратена е в двореца, където в продължение на няколко години получава образование и е конвертирана в исляма под името Еметуллах Рабиа Гюлнуш [41]. Нейната красота и интелигентност не остават незабелязани и когато навършва пълнолетие е подготвена за наложница на младия султан Мехмед IV (1642–1693). Скоро се издига до Хасеки Султан [42] и му ражда две момчета – бъдещите султани Мустафа II и Ахмед III. 

Дали било чувство за любов, амбиция за власт или виртуозен баланс между двете, Гюлнуш влязла не само в сърцето, но и под кожата на своя султан. Стояла неотлъчно до него и когато Мехмед решил да се премести да живее от Истанбул в Одрин, с готовност загърбила столицата и го последвала заедно с целия харем. Често придружавала султана в дългите му ловни излети и изтощителните военни походи, като дори понесла редом с него тежкия разгром на османските войски край Виена през есента на 1683 г. Любопитна подробност е, че бременната Гюлнуш ражда второто си дете някъде в полето край Хаджъоглу Пазарджък (днес гр. Добрич), където султанът спира да презимува при завръщането си от военната кампания в Полша. [43] Техният син Ахмед е единственият принц в османската история, роден извън столицата Истанбул по време на поход. 

Въпреки че при управлението на Мехмед IV Османската империя достига върха на териториалната си експанзия в Европа, съкрушителното поражение след неуспешната обсада на Виена и последвалата загуба на територии силно разклащат неговия авторитет. Султанът отдавна е критикуван от улемите, [44] заради разточителните си ловни походи и неглижирането на държавните дела. Фаворизирането от негова страна на град Одрин пред Истанбул също дава повод за недоволство и в столицата все по-често се чуват призиви за свалянето му от власт. По това време Гюлнуш прави първите си опити за намеса в политиката, забърквайки се в няколко дворцови интриги за да помогне на своя султан. Опитва с подкуп да успокои недоволството в еничарския корпус и намира удобна изкупителна жертва в лицето на командващия обсадата на Виена велик везир Кара Мустафа. Убеждава султана да прехвърли цялата вина за военния неуспех върху него и да го ликвидира незабавно. Заповедта за екзекуцията пресреща везира още преди да се е върнал в Истанбул. Удушен е в Белград с копринено въже – стар похват на османците за разправа с високопоставени лица. 

Усилията на Гюлнуш може би спасяват живота на Мехмед IV, но не и престола му. През 1687 г. султанът е детрониран и затворен в Топкапъ. По-късно му е разрешено да напусне двореца и той се оттегля да ловува в горите край любимия Одрин до смъртта си през 1693 г. Междувременно плановете на амбициозната му съпруга да осигури овакантения трон за някой от синовете им се провалят, защото не успява да спечели подкрепа от влиятелните кръгове на улемите. След детронацията на своя любим, Гюлнуш е принудена да напусне Топкапъ и както повелява традицията се премества в Стария дворец заедно с целия си антураж.

През следващите осем години начело на империята се сменят двама зависими от задкулисието и не особено заинтересовани от държавните дела султани. Това са Сюлейман II и Ахмед II, полубратя на Мехмед IV от различни наложници на баща им Ибрахим I. Задържат се на престола за кратко и по ирония на съдбата в следващите няколко десетилетия бъдещето на империята ще зависи от първоначално пренебрегнатите синове на Рабиа Гюлнуш и Мехмед IV. 

С качването на престола на първородния ѝ син Мустафа II през 1695 г. тя възстановява авторитета си в двореца, вече в ролята на Валиде Султан. [45] Редица източници свидетелстват за нейното влияние върху султана в този период, когато империята води битки на няколко фронта. [46] Мустафа II успява да мобилизира наличните ресурси и след като си връща остров Хиос от венецианците, отново повежда войски [47] на северозапад с твърдото намерение най-после да реши в своя полза продължаващия повече от десетилетие конфликт със Свещената лига. Побеждава убедително Хасбургите при Лугос и постига тактическо равенство при Улаш, като междувременно отблъсква напиращите от изток руснаци при османската крепост Азов. Тези победи обаче се оказват кратковременен успех, защото само няколко месеца по-късно Петър I превзема Азов, а обединените сили на Свещената лига нанасят съкрушителен удар на османските войски при Зента. Битката при Зента слага край на вековните амбиции на османците да завоюват Централна Европа. През 1699 г. Портата е принудена да подпише Карловицкия мирен договор, с който приключва продължилата повече от 15 години Велика турска война. Загубени са значителни територии: по-голямата част от Унгария и Трансилвания са оставени на австрийците, Украйна с Подолието и крепостта Каменец на поляците, а вътрешна Далмация, Морея и някои Средиземноморски острови минали под венециански контрол. Година по-късно е сключен мирен договор и с Русия, според който още едно стратегическо за османците владение останало в руски ръце – крепостта Азов.

В настъпилите тежки за империята времена се налагало да бъдат предприети спешни административни и финансови реформи, но Мустафа II подобно на своя баща предпочел да се оттегли в Одрин и да се отдаде на лов и разточителен живот, оставяйки държавните дела в ръцете на великия везир. Сивият кардинал в управлението на империята обаче бил Фейзуллах Ефенди, бивш религиозен учител на Мустафа II, когото под влияние на майка си Гюлнуш султанът назначил за шейх юл-ислям. [48] Този алчен, властолюбив и без управленски способности духовник грубо и безапелационно се намесвал в държавните дела, което предизвикало недоволството на везирите и улемата. Еничарите също недолюбвали шейх юл-исляма заради хронично бавените им заплати и политиката му за неучастие във военни конфликти, когато всички очаквали реванш за загубените територии. По същото време плъзналият в Истанбул слух, че султанът иска да премести столицата в Одрин станал повод за протест в някои съсловия на истанбулските занаятчии, които години наред търпели сериозни икономически загуби, поради отсъствието от града на най-платежоспособните им клиенти в лицето на султанския двор и неговия обслужващ антураж. Само за няколко дни недоволството на различните социални прослойки обхваща цял Истанбул и ескалира в открит бунт срещу властта, чиято кулминация станал т. нар. Одрински инцидент, по време на който султан Мустафа II е принуден да абдикира, а шейх юл-исляма Фейзуллах Ефенди и синът му са убити. [49] В хода на тези безредици Рабиа Гюлнуш отново опитва да спаси султана чрез вече изпитаната тактика за отклоняване на вниманието, а в ролята на изкупителна жертва този път влязъл шейх юл-исляма. Въпреки дългогодишните си близки отношения с Фейзуллах Ефенди, тя не се поколебала да поиска от Мустафа II да предаде компрометирания духовник на метежниците. [50] Султанът първоначално отклонявал настоятелните молби на майка си, а когато притиснат от обстоятелствата най-сетне склонил да пожертва любимия си учител, вече било твърде късно. Неправилната преценка на ситуацията го лишила от престола и едва не му коствала главата.

След кратко колебание водачите на метежниците се отказали от първоначалното си намерение да поставят на престола малолетния принц Ибрахим, син на султан Ахмед II, в полза на другия син на Рабиа Гюлнуш, 30-годишния принц Ахмед. Предугаждайки развоя на събитията тя вече го е подготвила за най-високия държавен пост и през август 1703 година Ахмед III става двадесет и третия султан на Османската империя. Ще мине обаче известно време преди Рабиа Гюлнуш да въстанови своята власт в султанския двор, защото бунтовниците я държат изолирана в стария дворец, опасявайки се от нейните връзки и влияние. Когато най-после напрежението в столицата спада, Валиде султан се завръща в Топкапъ с официална процесия. [51]

Ахмед III си взел поука от грешките на своите предшественици и предпочел да управлява не от Одрин, а от Истанбул. Нямал никакво намерение обаче да бъде марионетка в ръцете на поставилите го престола метежници и с подкрепата на вярното си обкръжение методично започнал да осъществява своя таен план за връщането на властта в ръцете на султанската институция. Първите му стъпки били да умиротвори недисциплинираните еничари. Спечелил лоялността им чрез своевременно изплащане на полагащото се при всяка интронизация възнаграждение, последвано от увеличаване на заплатите. Освободил се от някои ненадеждни еничарски отряди, изпращайки ги на служба далеч от Истанбул и подменил почти цялата дворцова охрана с войници от Одрин. От своите постове в държавната администрация постепенно са отстранени всички назначения на метежниците и на тяхно място са поставени доверени лица. Накрая дошъл ред и на водачите на бунта, които са екзекутирани, а най-верните им сподвижници са заточени и по-късно също убити. [52]

След като се справил с вътрешните си врагове, Ахмед III предприел някои законодателни и финансови реформи, които временно стабилизирали империята. Интелектуалец по природа, султанът имал солидно образование и задълбочени познания в областта на историята, философията, поезията, калиграфията и ислямската теология. Макар да бил изключителен стрелец, нямал особен афинитет към военните дела и във външнополитически план се придържал към политика на неутралитет в тежките военни конфликти обхванали по това време Европа. [53] Но подобна позиция няма как да бъде в съответствие с военната доктрина на една империя и винаги когато обстоятелствата позволявали, провоенните фракции не пропускали своя шанс за разправа с външните врагове на империята. Ще – не ще, Ахмед III се съобразявал с тях и по време на двадесет и седем годишното си управление му се наложило да води три войни.

След краха на шведите във Великата северна война, техният крал Карл XII избягал от преследващите го руски войски на османска територия и с малък антураж и остатъците от своята войска се установил край крепостта Бендер. Докато бил в изгнание кралят всячески се опитвал да спечели османците на своя страна и непрекъснато ги провокирал да започнат война срещу общия им враг Русия. Освен шведите, интриги в тази посока плетели също французите и кримските татари. В тази напрегната обстановка Валиде султан следи отблизо събитията и изглежда активно участва във вземането на решения. Доказателство за нейната политическа ангажираност и влияние в османския двор е запазената от този период лична кореспонденция с Карл XII, в която тя се обръща към шведския крал с ласкателното „мой силен и възвишен син, мой лъв”. [54] Когато Петър I недипломатично и ултимативно поискал от султана да експулсира Карл XII, станало пределно ясно, че поредната османо-руска война е неизбежна. Започналите в началото на юли 1711 г. военни действия обаче продължили кратко. В решителната битка при река Прут османците обкръжили безнадеждно неподготвените руснаци и за да спаси войската си от гибел, Петър I се принудил да иска мир. Според клаузите на сключеният между двете империи Прутски мирен договор руснаците връщат азовската крепост на османците и се ангажират да разрушат някои от своите гранични крепости. Освен това Русия се задължила да не се намесва във вътрешните работи на Полско-литовско кралство, както и да осигури условия за безопасно преминаване през нейна територия на Карл XII за завръщането му в Швеция. В следващите две години руснаците шикалкавят относно изпълнението на договора, а шведският крал отказъл да се върне в Швеция и продължил да лобира в султанския двор за продължаване на войната с Русия. Двете империи отново са на ръба на войната, но конфликтът е потушен с дипломатически средства и крехкият мир е закрепен с последвалия Одринския мирен договор от 1713 година. [55]

Вероятно по това време започват здравословните проблеми на вече надхвърлилата 70 години Рабиа Гюлнуш. Състоянието ѝ постепенно се влошава и след няколкомесечно тежко боледуване тя умира на 6 ноември 1715 г в град Одрин. [56] Османската империя току що си е отвоювала обратно полуостров Морея в хода на поредната война с Венеция, но предстои да изгуби нови значителни територии на северозапад след намесата в конфликта на Хабсбургите. Валиде султан не доживява последвалия период на относителен мир, просперитет и културен подем, наречен по-късно Епоха на лалетата. Не дочаква и края на управлението на своя син Ахмед III, който през 1730 г. ще бъде принуден да абдикира в резултат на поредния еничарски бунт. Погребана е в отворена към небето гробница в двора на джамията Йени Валиде в Юскудар, поддържана дълги години от нейния вакъф със средствата изсмукани от нашите предци в Еленско.

____________________

40. За венецианският произход на Рабиа Гюлнуш виж Alderson, A, Structure of the Ottoman Dynasty, Oxford 1956, table XXXVII. Гръцкият произход е фаворизиран в Chassepol, Fr., History of the Grand Visiers, London 1677, p. 168. Като се има предвид, че преди да бъде превзет от османците остров Крит е венецианско владение повече от четири века, не може да се изключи и смесено потекло на Евмания.

41. Пълното ѝ име означава „Слуга на Аллах, Пролет и Благоуханна роза”.

42. Хасеки Султан (букв. отдадена/принадлежаща изключително на султана) е официалната титла на главната съпруга на османските султани. Не е задължително хасеки да бъде в каноничен брак със султана, нито да е родила принц, макар последното да ѝ носи допълнителен престиж и привилегии. Някой султани имали повече от една хасеки, а рекордьор в това отношение станал Ибрахим I, който удостоил с титлата осем от своите жени. С времето титлата девалвира и губи своя престиж, като през XVIII век е заменена от кадън. 

43. Doğru, H., Lehistan’da Bir Osmanli Sultani – IV. Mehmed’in Kamaniçe-Hotin Seferleri ve Bir Masraf Defteri, Istanbul 2006, sf. 52–53.

44. Улемите (от араб. „аалим” – букв. „учен”) са привелигирована прослойка ислямски религиозни учени. Силата на тяхното влияние върху политическите процеси в ислямските държави варира във времето и различните общности.

45. Валиде Султан е официална титла на майката на управляващия султан. Валиде султаните обикновено се занимават с благотворителност, но позицията им в османския двор има огромен властови потенциал, особено ако на престола застане непълнолетен, неопитен или незаинтересован от държавните дела султан. Един продължителен период от историята на Османската империя, по време на който политичеката власт фактически е в ръцете на султанските майки е наречен Султанат на жените.

46. Argit, B., A Queen Mother and the Ottoman Imperial Harem: Rabia Gülnuş Emetullah Valide Sultan (1640–1715), In: Concubines and Courtesans: Women and Slavery in Islamic History, Oxford 2017, p. 211-212.

47. Мустафа II е последният османски султан, застанал начело на войските си по време на поход.

48. Шейх юл-ислям е най-високият пост в йерархията на ислямското духовенство.

49. Садулов, А., История на Османската империя, В. Търново 2000, стр. 149-150.

50. Argit, B., Цит. съч., p 212

51. Argit, B., Цит. съч., p. 213.

52. Садулов, А., Цит. съч., стр. 151.

53. Между 1700 и 1721 година в Европа се водят две войни – Войната за испанското наследство и Великата северна война.

54. Argit, B., Цит. съч., p. 215.

55. Садулов, А., Цит. съч., стр. 152-153.

56. Sakaoğlu, N., Bu Mülkün Kadın Sultanları, Istanbul 2015, sf. 375-376

Приложение 15
Рабиа Гюлнуш Султан.
Портрет от френският гравьор и издател Nicolas de Larmessin (1632–1694). Източник: Les augustes représentations de tous les rois de France, depuis Pharamond jusqu'à Louis XIV,... avec un abrégé historique sous chacun, contenant leurs naissances, inclinations et actions plus remarquables pendant leurs règnes, Paris 1690, p. 186 (https://gallica.bnf.fr/ark:/12148/btv1b84543563/f70.item)

Елена като вакъф. Част 2: Вакъфът на Еметуллах Рабиа Гюлнуш – продължение

Поминъкът

Разделът за Елена завършва с подробно описание на дължимите към вакъфа данъци и такси по пера и суми. [Приложение 11] Това ни дава рядката възможност да надзърнем в стопанския поминък на еленчани в онези далечни времена. През 1710 г. селото плащало следните налози (в акчета): поземлен данък – 13 275; сено и дърва за огрев – 7 350; кокошка и хляб – 1 470; десятъци върху пшеница, ечемик, леща, грах, лен, овес, зеленчукови градини, плодове, копринени буби и пчелни кошери – 5 067; пазарна такса върху ширата – 140; данък мелници за брашно, тепавици и долапи за точене на коприна – 1 390; данък дребен рогат добитък – 12 000; данък свине за угояване – 250; данъци за лятна кошара и пасища – 175; данък женитба и глоби за влязъл в чужди ниви добитък – 321; данък димнина – 42; такси за издадени владетелски тапии, наложени глоби, конфискации и др. – 550. Общо: 42 030 акчета. Дяловото им разпределение е представено графично в Приложение 12.

Поземленият данък (испенчe) имал най-голям дял в приходите на вакъфа с почти 32%. Събиран е в размер на 25 акчета от всички пълнолетни мъже. Седем човека не плащали испенче и това вероятно са циганите, които поради номадския си начин на живот не владеели обработваема земя. [24]

Начислените десятъци върху зърнените посеви формират малко повече от 10% от приходите и маркират относително скромен асортимент. От житните култури се засявали пшеница, ечемик и овес, лещата и грахът били предпочитаните бобови насаждения, а влакнодайните са представени от лена. Прави впечатление отсъствието на царевицата, която по това време вече е популярна култура в Европа. В сравнение с други села в Търновско, количеството произведено зърно в Елена отнесено към броя данъкоплатци е най-малко, което може да се обясни с по-неблагоприятните почвени и климатични условия в Балкана. Ако допуснем, че десятъкът е събиран наистина като 10% от произведената продукция [25] и предвидим норма на плодородие 1:5 [26], едно грубо изчисление показва, че след издължаването на данъка и отделянето на семе за посев, в хамбара на всяко еленско домакинство оставали средно по 706 kg зърнени храни, в това число 279 kg пшеница. [27] Този добив не може да обезпечи годишната калорийна нужда от въглехидрати за изхранването на едно петчленно семейство и недостигът вероятно е компенсиран чрез набавянето им с други храни и/или закупуване на допълнителни количества зърно от свободния пазар. В същото време някои предбалкански и равнинни села произвеждали доста по-големи количества зърнени култури, като в Плаково например съотношението достигало 9 пъти, а в Долна Липница 13 пъти.

Малките десятъчни суми събрани от зеленчуко и фруктопроизводството (не са посочени конкретни култури) показват слабо развитие на тези отрасли, което отново може да бъде обяснено с неблагоприятните условия в Балкана. Поради същите причини не е развито и лозарството. За разлика от други селища във вакъфа, в Елена липсва налог върху лозовите насаждения, но е начислена пазарна такса върху ширата (гроздовата мъст), което показва, че за производството на вино еленчани разчитали предимно на суровина от други места. Едва в началото на XIX век, по-заможните балканджии започнали да купуват земя в землищата на близките села Капиново, Миндя и Велчево, която веднага превръщали в лозя, защото климатът там бил по-благоприятен за пълното узряване на гроздето. [28] Към 1845 година 64% от еленските домакинства вече притежавали лозови насаждения, най-често с площ до шест дьонюма. [29]

Животновъдството било важен поминък за населението и данъкът върху отглеждания дребен рогат добитък формирал около 30% от вакъфските приходи. Четиримата чобани и един воловар са сред малкото изрично споменати професии в регистъра, а от размера на ставката разбираме, че в Еленския Балкан по онова време се отглеждали най-малко 12 000 глави овце и кози, или средно по 24 на домакинство. Едрият рогат добитък не се облагал пряко, но обстоятелството че почти всички данъкоплатци са обложени с поземлен данък предполага притежаването на чифт волове за обработка на земята. Изглежда пашата за изхранването на всичкия този добитък била предостатъчна, защото през топлите месеци тъдява се навъртали номади-скотовъди, които устройвали своите стада в летни кошари (яйлаци) край планинските пасища, за което също е регистриран заплатен данък на вакъфа.

Традиционно угояваните за Коледа свине се облагали с данък божик. В регистъра е посочена само общата сума, но ако вземем предвид обичайната практика да се събира по едно акче на главa, следва, че еленчани угоявали в домашните си стопанства поне 250 броя свине. Към тази бройка трябва да прибавим и неизвестно количество свободно отглеждани свине, защото в приходите на вакъфа е начислен също данък горина (горска паша). [30]

Начисленият десятък върху кошери показва, че населението разчитало и на доходи от пчеларство. Данъкът отново е записан само като обща сума и не позволява прецизното определяне на броя кошери и количеството произведен мед, което варира в широки граници в зависимост от породата на пчелите, наличието на паша и вида на кошера. За съвременните рамкови кошери добивът се оценява между 10 и 40 килограма, а понякога и повече. В планинските райони количествата са по-скромни и постижение от 15-20 килограма обикновено се счита за много добро. Данните от някои африкански страни, където поради бедността отглеждането на пчели в традиционни кошери все още преобладава показват, че средният добив на мед от традиционен кошер е около два пъти по-нисък от средния добив от модерен кошер. [31] Следователно можем да очакваме, че добивът на мед в Еленско през XVIII век едва ли е надхвърлял 8-10 килограма от тръвна. Според обичайната практика се вземал добива от един кошер на всеки десет, когато данъкът се събирал в натура, или от едно до две акчета на кошер, ако се събирал в пари. При много слаб сезон, когато кошерите оставали празни, данък не се начислявал. [32] Ако приемем, че всеки кошер се е облагал с едно акче, следва, че при добра година еленските пчелари са добивали не повече от 3.5 тона мед и неизвестно количество восък.

Към края на седемнадесетото столетие в стопанския живот на Елена започнало да си пробива път копринарството, което през 1710 г. формирало близо 4% от вакъфските приходи. Най-ранните сведения за този по-късно превърнал се в традиционен за региона поминък са от 1694 г., когато еленчани протестирали пред османските власти срещу наложения им данък върху коприната [33]. Диференцираното данъчно облагане показва известна специализация в дейностите – някои домакинства се ограничавали само в отглеждането на копринените буби, докато други притежавали долапи и предлагали готов продукт под формата на източени копринени нишки. Най-голям разцвет копринарството достигнало през първата половина на XIX век, когато в Еленско се произвеждали 40 000 оки пашкули, а 40 долапа точели коприна. Почти цялата продукция се изнасяла в Европа, най-вече Италия и Франция, където по това време болестта по копринените буби (пебрина) нанесла огромни щети на отрасъла. [34] В регистъра за доходите на населението от 1845 г. около 60% от домакинствата в Елена са обложени с данък върху черничевите дървета. [35] Такъв данък плащала почти всяка еленска махала, в това число и Драгийци, където 36% от домакинствата подпомагали своя бюджет с отглеждане на буби. [36] През 70-те години на XIX век пебрината достигнала нашите земи и почти унищожила поминъка, който успял да се възстанови едва към края на века. В резултат на държавните политики за дотиране по времето на социализма, през 50-те години на XX век в Еленско все още се отглеждали копринени буби. [37] 

За интензифициране на стопанските процеси еленчани успешно се възползвали от богатите водни ресурси на Балкана, за което подсказват данъците върху воденици за мелене на брашно, долапи за точене на коприна и тепавици за плъстене на вълна. Тези налози се начислявали в зависимост от вида на съоръжението, броя на шлюзовете и сезонността на работа.

В началото на XVIII век все още се събирали някои стари и обичайни за балканските народи феодални данъци, които османците наследяват и възприемат от покорените държави. Става дума за задължения от вида сено и дърва за огрев, кокошка и хляб и духан (още димнина). Последният се събирал от външни хора останали да презимуват на територията на вакъфа, но в конкретния случай изрично е записано, че с него са обложени само циганите. Към тези стари данъци спадат и вече споменатите божик и горина, които дори са запазили своите славянски наименования.

Освен облаганията в полза на вакъфа, неговите жители имали задължения и към държавната хазна, на която плащали поголовния данък джизие и някои извънредни данъци под формата на фиксирана глобална сума (макту). Понеже поголовният данък се събирал от държавата, във вакъфския регистър не са отбелязани джизие категории на данъкоплатците. За съжаление не разполагаме с джизие регистър от вакъфския период на Елена и за да направим поне приблизителна оценка за размера на заплащания от жителите на селото поголовен данък, ще използваме данните от съставения около 1703 г. регистър със сигнатура Вд 97/12. Според този документ, броени години преди учредяването на вакъфа в Елена живеят 529 данъкоплатци, разпределени съобразно имущественото си състояние в три категории: висша – 35 човека (7%), средна – 155 човека (29%) и низша – 339 човека (64%). По това време данъчната ставка за всяка от категориите възлизала съответно на 10, 5 и 2.25 куруша. [38] Ако вземем предвид лекия ръст в броя на данъкоплатците между двете регистрации следва, че еленчани плащали около 1900 куруша или 228 000 акчета джизие. Когато добавим и вписаната в края на вакъфския регистър глобална сума от 60 000 акчета извънредни данъци (аваризи), получаваме 288 000 акчета задължения към държавната хазна. Заедно с 42 030 акчета задължения към вакъфа, общото данъчно бреме на село Елена възлизало на около 330 030 акчета или средно 613 акчета на данъкоплатец. [39] Разпределени процентно тези задължения изглеждат така: 78 акчета (13%) оставали за вакъфа и 535 акчета (87%) прибирала държавната хазна, от които 424 (79%) от джизие и 111 (21%) от аваризи. [Приложение 13]

Общите приходи от вакъфа на Еметуллах Рабиа Гюлнюш възлизали на 489 651 акчета. Най-голям дял в тази сума имали разбира се трите града: на първо място Свищов с 92 070 акчета, следван от Търново с 81 236 акчета, и Ловеч с 43 580 акчета. След тях на четвърто място се нарежда село Елена, чиито приход от 42 030 акчета е съизмерим с този на Ловеч. Само тези четири населени места формирали малко повече от половината вакъфски приходи. [Приложение 14]

____________________

24. Основание за това предположение ни дава обстоятелството, че разликата от седем човека между общия брой данъкоплатци и обложените с поземлен данък съвпада с броя на регистрираните цигани. В други села от вакъфа като Златарица например, изрично е отбелязано че циганите плащат испенче наравно с останалите неверници (gebran ma’а kıptiyan).

25. Подобно уточнение се налага, защото заедно с десятъка върху зърнените храни обикновено се начислявала и добавка саларие, при което крайната ставка може да надхвърли обичайните 10%.

26. Съотношение 1:5 означава, че на единица засято зърно пет са прибрани. Данни от различни източници за исторически норми на плодородие могат да се намерят в Първева, Ст., Земята и хората, София, 2011, стр. 149–154.

27. В регистъра е използвана единицата за обем на зърнени храни киле, чиято стойност в различните региони на империята варира в широки граници. Тъй като селищата от вакъфа попадат в границите на Николполския санджак, приемаме че е използвано никополското киле, което се равнява на 128.2 kg.

28. Дичев, М., Градивно за историята на гр. Елена, В: Еленски сборник, кн. 1, София 1938, стр. 171.

29. TMT.d.12752 – CDA, BOA, Istanbul, стр. 2-48. Дьонюм е мярка за лице на повърхност равна на 919.3 m².

30. Относно облагането на свинете виж Законника на вилает Никопол, В: Турски извори за историята на правото в българските земи, т. 2, стр. 39; ОАК 217/8, л. 33б, НБКМ-София, В: ТИБИ, т. 3, София, 1972, стр. 466; Kabrda, J., Le ķānūnnāme du sandjak de Nikopol, In: Sborník prací Filozofické fakulty brněnské univerzity, 1967, vol. 16(C14), Brno, 1967, p. 50; Cvetkova, B., Influence exercée par certaines institutions de Byzance et des pays balkaniques du Moyen Age sur le système féodal ottoman, In: Byzantino Bulgarica, Vol. I, Sofia, 1962, p. 247-248.

31. Getachew, A., Assefa, A., Gizaw, H., Adgaba, D., Assefa, Z., Tajebe. Z., Tera, A., Comparative Analysis of Colony Performance and Profit from Different Beehive Types in Southwest Ethiopia  In: Global Journal of Animal Scientific Research, 3(1)/2015, p. 181, table 1; Kalayu A., Wondifraw Z., Tiruneh W., Beekeeping Practice and Honey Production in North-East Dry Land Areas of Amhara National Regional State, Ethiopia, In: Poultry, Fisheries & Wildlife Sciences, Vol. 5 (2)/2017, p. 7, table 9.

32. Данъкът върху пчелните кошери варирал във времето и различните провинции на империята. За повече подробности виж Законника за вилает Никопол, В: Турски извори за историята на правото в българските земи, т. 2, стр. 38; Законника на султан Сюлейман Законодателя, В: Турски извори за историята на правото в българските земи, т. 1, стр. 41-42; Тверитинова, А., Книга законов султана Селима І, Москва, 1969, стр. ; Kazıcı, Z., Osmanlı’da Vergi Sistemi, Istanbul, 2005, sf. 120- 121.

33. НБКМ, ф. 179, а.е. 58; Калицин, М., Мутафова, Кр. Подбрани османски документи за Търново и Търновската каза. В. Търново, 2012, стр. 361. Виж също публикуваната на тази страница статия „Елена като султански хас”.

34. Дичев, М., Цит. съч., стр. 169.

35. TMT.d.12752 – CDA, BOA, Istanbul, стр. 2-48.

36. Пак там, стр. 217-221.

37. Петров, П., Драгийска община – едно чудно кътче в Еленския Балкан, Сливен 2009, стр. 60-64.

38. Inalcik, H., Djizya, In: The Encyclopedia of Islam, Vol. II, Leiden, 1991, p. 564.

39. Ако трябва да сме изчерпателни, към тази сума трябва да се прибавят и задълженията на миряните към църквата.

Приложение 11
KK144, TKGM – Ankara.
Извадка от регистъра с дължимите от жителите на с. Елена данъци

Приложение 12
Дялово разпределение на данъците на с. Елена

Приложение 13
Разпределение на приходите от с. Елена между държавата и вакъфа

Приложение 14

Селищата с най-голям дял в приходната част на вакъфа