Началото

На дядо Начо.

Все още нямаме исторически извори, които да очертаят началото на Драгийци. Безспорно е само, че селото носи патронимично име, наследено вероятно от неговия основател и пръв заселник. Анализът на наличните османски, църковни и граждански регистри показа, че личното име Драгия се среща само в село Драгийци, и не е регистрирано в нито едно друго населено място от бившата Драгийска селска община и дори в цялата бивша Дрентска енория.

Запазено родово предание разказва, че Драгия живеел със семейството си нейде в Беломорска Тракия. Било време смутно, когато гърците се бунтували. Стигнало се до конфликт, при който гърци заплашили Драгия, че през някоя нощ ще му запалят къщата. Преданието ни спестява подробности за причините и същността на конфликта, само споменава между другото че българите с турците се погаждали, но от гърците много патили. Разказът продължава с трудно и съдбоносно решение. Още същата вечер Драгия натоварил на волската кола жена, деца и каквото друго събрал от покъщнината, и по тъмна доба тихо се измъкнал от селото. Предстояло дълго и тежко пътуване на север по стръмни и труднопроходими планински пътища. След много премеждия бегълците най-после преодолели безкрайното море от родопски бърчини и слезли в Станимака (дн. Асеновград). Останали там известно време, но дали защото ги застигнала зимата, нямало свободна земя, или поради друга някаква причина, отново се натоварили на каруцата и продължили на север. Прекосили цяла Горна Тракия, после Средногорието, прехвърлили мощната снага на Балкана и спрели чак в Търново. Там Драгия поискал разрешение от търновския войвода да се установи тъдява със семейството си. Османският управник посочил с ръка Балкана и му казал: Около селото наречено Елена има достатъчно земя. Върви и огледай, харесай си празно място и ще ти дам тапия, там да се заселиш!

Така, след много митарства Драгия най-после се заселил в долината на Киселишка река. Построил колиба на възможно най-подходящото и удобно място – върху полегатия югозападен склон на рида Мечовец. Място хем огрявано от слънцето, хем близо до реката, но същевременно достатъчно нависоко, защото знае ли човек, когато напролет се стопят снеговете, докъде ще стигне водата? Стихия е това!

Вода имало в изобилие, но земята била малко и не особено плодородна. Минали години, докато пришълците с много труд успели да изкоренят дървета и храсти, за да освободят повече годна за посеви площ. Посъбрали инвентар за стопанството, завъдили и добитък. Животът постепенно се върнал в обичайното си русло, а времето притъпило мъката по починалите през дългото и изтощително пътуване две невръстни дечица. Бавно, но сигурно избледнявал и споменът за слънчевото Беломорие. След няколко поколения никой вече не помнел името на родното място. Останал само даденият им от еленските колибари прякор Гърците – стигматизиращ и етнически неточен, но оцелял повече от два века, подсказвайки за посоката, от която са дошли. Останало и това родово предание, разказвано от уста на уста и от поколение на поколение. Преданията не притежават научна достоверност и не трябва да им се доверяваме сляпо, но когато липсват исторически факти, те остават единственият значещ разказ за нашето минало.

***

Преданието е записано през м. април 2016 г. в село Илийно. Информатор е Начо Добрев, роден през 1939 година. Дядо Начо беше единственият жив потомък на драгийския род Гърците, запомнил тази история. За съжаление вече не е между нас. Мир и покой на душата му!

Изглед към село Драгийци, вероятно 70-те години на XX век.
Фотография от личния архив на Петър Петров от с. Драгийци.