Елена като султански хас

Като неизменна част от османската феодална система, хасът (от خاص, хасс – букв. специален, особен, личен) представлява вид крупно приходоносно владение с годишен доход над 100 000 акчета. Притежавали го със султански берат само най-високопоставени държавни служители с изключителни заслуги към империята. За разлика от същинския тимар и зиамета, хасът не винаги е обвързан със задължително носене на военна служба. Важно е да се уточни също, че тук не става дума за буквално владеене на някаква територия, а за годишно възнаграждение във вид на данъчно отчисление върху формиран приход. Най-доходоносните хасове по право принадлежали на султана (султански хас) и включвали обекти с особено големи приходи като рудници, оризища, солници, митници, пристанища и дори цели селища. Понеже приходите от султанските хасове постъпвали директно в държавната хазна, финансите им се надзиравали стриктно от доверени хора на двореца. [1]

Не е известно кога дербенджийска Елена придобива статут на султански хас. За някои щрихи от ранния хасов период на селото разбираме в една статия на проф. Бистра Цветкова [2], която се позовава на неизползвани османски документи от ориенталската архивна колекция на националната библиотека в София [3]. Сред тях е изложение на никополския кадия Абдулвехаб до централната власт в Истанбул, изпратено на 29.06.1585 г. В него чиновникът с тревога донася, че село Елена, числящо се към султанските хасове на каза Търново, което било от стари времена дербент, се е разпръснало – жителите му се разбягали от произволите на османските бирници, събирачи на данъкa джизие [4] и на данъка върху овцете. Това причинило големи затруднения на минаващите през прохода пътници, защото вече нямало кой да го поддържа и охранява. Неколцина представители на еленските дербенджии се явили лично при никополския кадия и заявили, че ще се завърнат в селото само ако се прекратят произволите на бирниците. Все пак проявили склонност за компромис и доброволно предложили сума, с която да се увеличат двата проблемни налога, за да се избегнат подобни конфликти в бъдеще.

Разпръсването на еленските дербенджии вълнувало не само кадията в далечен Никопол, в чиито служебни задължения влизал надзорът върху хасовете в поверената му административна територия. Инициатива проявило и населението на близкото Търново, което се явило пред своя кадия Хасан с искане да се удовлетворят поставените от еленските дербенджии условия, защото поради липсата на охрана зачестили грабежите и убийствата в прохода.

Двете кадийски изложения стигнали по надлежния ред до султана, който издал заповед за незабавно прекратяване на произволите и призовал да се явят в султанската канцелария местния събирач на данъци и представителите на еленската рая, за да се изяснят обстоятелствата около този конфликт.

***

Въпросът доколко населението на един хас може да се смята по презумпция за привилегировано е дискусионен в нашата историография. Някои историци рисуват една твърде идилична картина за положението на раята в султанските хасове. Според тях управителите им се водели от особени либерални правилници, а християнското население живеело напълно свободно и се ползвало с редица привилегии, като правата му на практика били приравнени с тези на мюсюлманите [5]. Основание за последното твърдение тези изследователи намират може би в обстоятелството, че населението в някой хасове било освободено от плащането на поголовния данък джизие, поради което въпросните хасове са записани в регистрите като "свободни". Други техни колеги обаче уточняват, че опростяването на джизието било по-скоро изключение, а не правило [6]. Съществуват и автори, които изобщо отхвърлят подобна възможност с аргумента, че „освобождаването” от джизие и който и да било друг държавен данък, всъщност означавало преотстъпването му от страна на държавата на непосредствениия феодал – в нашия случай, господаря на хаса. Ето защо, твърдят те, подобно абсолютизирано тълкуване на термина "свободен" е погрешно. [7]

Султанските хасове обикновено формирали своите приходи от стратегически важни за империята отрасли и населението им (или поне част от него) спадало към т. нар. рая със специални задължения. Ако надникнем в изследванията за статута и положението на рударите например, ще видим, че подобно на дербенджиите те също ползвали редица облекчения като: освобождаване от някои държавни данъци и повинности – обикновено от категорията на извънредните и по-рядко от джизие; плащане на други данъци в намален размер; освобождаване от „кръвен” данък; право да не бъдат зачислявани към други категории задължено население. В допълнение към изброените, рударите имали право на заплащане за положения от тях труд. [8]

Законът на султанския хас Ахиолу (дн. Поморие) се позовава на свещена заповед от 07.05.1567 г., в която подробно са изброени данъчните облекчения за друга категория население със специални задължения – тузджиите (соларите). Те на свой ред били освободени от: всякакви извънредни данъци (аваризи); задължения във връзка със съпровождането и обслужването на османски властници по време на лов (сейменска служба); налози, събирани от османските феодали в натура по време на посещенията им в съответните селища (салгун); куриерска служба; държавни доставки на зърнени храни; строителна повинност (изграждане на различни военни съоръжения като окопи, крепости и др.); осигуряване на гребци за нуждите на флота; събиране на момчета за еничарския корпус („кръвен” данък) и др. [9]

Трябва да се отбележи обаче, че въпреки правната регламентация, привилегиите на населението със специални задължения често били нарушавани. Това несъответствие между норма (de jure) и практика (de facto) е многократно засвидетелствано в османските документи. Най-често върху правата на раята със специален статут посягали местните управници и събирачи на данъци, тъй като с разпада на феодалния централизъм, контролът по спазването на законите в разпрострялата се на три континента империя станал неефективен и злоупотребите в някои по-отдалечени райони се превърнали в ежедневие. От друга страна самата централна власт също ограничавала обхвата на привилегиите чрез законодателни промени, защото с течение на времето необходимостта от услугите на населението със специални задължения постепенно отпаднала и през XIX в. неговият данъчен статут бил окончателно приравнен с този на останалата рая.

***

Нека сега оставим за малко официалните източници и надникнем в разказите на пътешествениците, които кръстосвайки земите на империята, минават и през някои от големите хасови владения. Написаното от тях, ако и да не е винаги точно в детайлите и обективно в оценките, все пак дава една по-различна и многопластова гледна точка, която прекрасно допълва сухите данни от османските административни документи.

„Металите, които се добиват в Сидерокапса [10] – пише французинът Пиер Белон, – са причина хората да са се настанили тук и така са увеличили нейното население. Те са създали прекрасни паркове и овощни градини, при това навсякъде има вода, което много улеснява градинарството и всички лозя от околностите са много добре гледани. Онези, които живеят при мините на Сидерокапса са цяла сбирщина и говорят на различни езици като славонски, български, гръцки и албански.” [11]

Османският пътешественик Евлия Челеби изглежда впечатлен от град Самоков:

„Той [града] се намира в обширна каза с 1700 пълни с богатство, благоустроени, добре уредени и от край до край покрити с керемиди оживени домове. Има осем месчида, две медресета, три начални училища и едно голямо теке, наричано Маркочбеево теке, шест иззидани от камък търговски ханища, две бани, двеста и четиридесет дюкяна. Във всеки дом е възприето да има животворна течаща вода… Жителите му са прочути с изработване на клетки и железни фенери, железни брави, подставки за софри, които хората даже на война могат да си носят, разнообразни ключове и катинари, железни капани за вълци и лъвове, железни мелнички за кафе в малки сандъчета, които при нужда мелят и превъзходно брашно, френски гвоздеи, топки (?), люлки, средни тасове, вили и гвоздеи за дъски.” [12]

Не толкова благосклонен е Челеби към Габрово, където на три пъти му се налага да води битка на живот и смърт с габровските дербенджии – веднъж горе в планината, и два пъти долу в селото, когато начело на отряда им стоял не кой да е, а самият местен ага на хаса. Това неочаквано „посрещане” вбесило османския пътешественик, който описва селото така:

„Село Габрово е хас на великия везир. Има седемстотин покрити с тръстика и керемиди български къщи и има около десет-дванадесет хиляди българи. [13] Боже прости ми, но селото е бунтовническо, не е за отсядане в него на 5–10 души. …тези селяни вършат разбойничество в Шипченската планина, не настаняват в селото си дори 150–200 конници, а онези, които се настанят там насила, не се изпращат със здраве. Които си имат свой разум, да не ходят из тези планини, защото и зиме, и лете има много разбойници. Те казват: „Хас е на великия везир и дори кадия да отиде, не може да ги овладее.“ [14]

***

Само сериозно изследване може да даде една по-обективна и категорична оценка за степента на привилегированост на хасовата рая. Тук ще се задоволим със скромния извод, че доколкото ги има, привилегиите в хасовете не били институционално обусловени, а сa резултат предимно от статута на живеещото в тях население със специални задължения. Видяхме още, че отношението към хасовата рая не било еднозначно навсякъде и по всяко време, а в динамиката на този процес прозират първите прояви на пропукващия се феодален централизъм, довел до постепенния упадък на тимарската система. 

В този смисъл, стоварилите се върху главите на еленските дербенджии данъчни проблеми не са изолиран случай, а закономерен резултат от течащите в империята процеси. Съвсем в реда на нещата, набиращата скорост порочна система за откупуване на данъците илтизам, застигнала и султанския хас Елена, чиито приходи били зачислени към мукатаа – особен вид фискално-териториална единица, която обхващала постъпленията от един или няколко данъка в определено селище или район [15]. В опит да осигури бързи и стабилни приходи за фиска, държавата отдавала експлоатацията на предварително раздробените на части-мукатаи огромни султанските хасове на публичен търг, който се печелел от предложилия най-висока цена и способен да внесе в хазната незабавно процент от сумата като предплата. [16] Изкушени от алчност спекуланти печелели търговете с нереално високи оферти, които не винаги отговаряли на икономическия потенциал на мукатаите. В стремежа си да реализират максимална лична печалба за краткия наемен период (обикновено от една до три години), откупвачите наречени мюлтезими самоволно увеличавали размера на разписаните в регистрите налози и върху главите на бедната рая се стоварвал тежък данъчен произвол. Реки от оплаквания потекли към централната власт, която опитвала да контролира процеса, но с присъщата си ориенталска мудност и податливост към корупция, не винаги успявала да се намеси адекватно и навреме. И когато воплите оставали нечути, на разореното население не му оставало нищо друго, освен да се пръсне из другите райони на империята с надеждата, че на новото място ще случи на по-добър господар. Откъс от ферман, издаден през 1640 г., лаконично описва вече започналата криза:

“Раята изчезна отпреди 10-20, а някои и отпреди 30-40 години. Раята от тимарите отиде във вакъфите, а раята от вакъфите – в тимарите, в градовете и селата на султанските хасове.” [17]

Както сега, така и тогава, грешките на управляващите винаги се плащали от обикновените хора.

Такъв вероятно бил и случаят с Елена. Несвикнали с подобни издевателства, в знак на протест еленските дербенджии отказали да изпълняват задълженията си по охрана на прохода и се разпръснали. Изворите мълчат относно завършека на този конфликт, но ако надникнем в османските регистри от същия период, не само че няма да забележим демографски сътресения, а точно обратното – населението на село Елена показва стабилен и устойчив растеж. [18] Изглежда казусът бързо бил решен в полза на еленчани, които се завърнали в родните си огнища и селото продължило своя възходящ път на развитие.

***

Последният известен документ регистриращ хасовия статут на Елена е молба (арзухал) до централната власт от войводата на хаса Търново. [19] Документът е без дата, но върху него е поставена резолюция от 06.07.1694 г. Казусът отново засяга данъчен проблем, този път в селата Елена, Златарица, Къпиново и Плаково, спадащи към споменатия хас, чиито население отказало да плаща данък върху коприната с аргумента, че селата им не присъстват в списъка с населени места, които се облагат с този данък. След направена проверка, търновският войвода установил, че въпросните села наистина не присъстват в наличния препис на регистъра и моли султана за височайша заповед да бъдат вписани, за да плащат данъка, както останалите села от хаса. Резолюцията върху документа гаси:

„Наредено е да плащат съгласно шериата, кануна и регистъра! Поради това да не отказват! Заповед! Вярно!”

Доколкото освобождаването от данък върху коприната не е сред обичайните привилегии на дербенджиите, вероятно документът отразява промяна в икономическата дейност на въпросните села, чиито демографски растеж в условията на ограничен потенциал (липса на достатъчно плодородна земя), кара жителите им да търсят нови източници за доходи – в случая бубарство и копринарство – които властта логично бърза да обложи с данък.

***

Хасовите владения били разпръснати из цялата Османска империя. В днешните български земи големи султански и везирски хасове имало в Хасковско, Пловдивско, Старозагорско, Силистренско, Търновско, Габровско, Видинско, Кюстендилско, Софийско и други места. Въпреки противоречивите оценки относно влиянието на хасовия статут върху благосъстоянието на населението, не може да се отрече забележителния стопански напредък на някои хасови селища като Чипровци, Самоков, Етрополе, Габрово и др. С икономика ориентирана към стратегически важните отрасли рударство и джелепчийство, тези населени места предлагали повече възможности за поминък и привличали работна ръка от други части на империята. С цел извличане на максимална феодална рента, миграцията на население към хасовете била подпомагана от техните господари. Те, за разлика от спахиите в обикновените тимари и зиамети, можели да си го позволят, защото като представители на влиятелната феодална върхушка притежавали известна административна самостоятелност. В увеличаващата се популация на хасовите селища, възможност за успешна стопанска изява виждали също предприемчиви търговци и занаятчии, които по-лесно намирали реализация на своите продукти и услуги. Нещо повече, след първоначалния период на натрупване на капитал, някои хасови селища ще се оформят като значими средища на книжовна, просветна и художествена дейност. Достатъчно е да споменем за Чипровските златарска и килимарска школи, Самоковската живописна школа, Етрополската книжовна и калиграфска школа, първото българско светско училище в Габрово. Няма как да подминем и своеобразната „автономия“ на габровци, чиито действия, както разбрахме от разказа на Евлия Челеби, не винаги съвпадали с интересите на централната власт. 

______________________

1. За повече информация относно структурата и същността на османската феодална система, виж Радушев, Е. Аграрните институции в Османската империя през XVII–XVIII век, София, 1995 и Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история, София, 1993.

2. Цветкова, Б. Обществено-икономическо развитие на Елена и Еленския край през епохата на османското владичество, Известия на ОИМ – В. Търново, кн. V, 1972, стр. 153-154.

3. НБКМ – София, ОАК 181/14.

4. Джизие (още харадж) е канонично обусловен от исляма паричен данък, събиран в почти всички мюсюлмански държави. В Османската империя до 1690 г. джизието се събирало по домакинства, а след това – от всеки пълнолетен немюсюлманин според неговото имуществено състояние. През 1856 г. данакът е заменен от т.нар. бедел-и аскерийе (военен откуп).

5. Ихчиев, Д. Привилегиите на християнската рая в частните султански земи (хассъ-муката кариелери), сп. Минало, кн. 2/1909, стр. 135-141.

6. Грозданова, Ел., Андреев, Ст. Задължение и статут на рударите в българските земи, сп. Исторически преглед, бр. 8/1991, стр. 18.

7. Мутафчиева, В. Цит. съч, стр. 416.

8. Грозданова, Ел., Андреев, Ст. Категории население със специални задължения – правна норма от XVI в. и реална практика, Българският шестнадесети век, София, 1994, стр. 31-32

9. Цветкова, Б. Турски извори за историята на правото в българските земи, София, 1971, стр. 59

10. Сидерокапса или още Мадемски села (от гр. Μαντεμοχώρια) е историко-географска област на Халкидическия полуостров в Гърция с вековни традиции в рударството и добива на метали.

11. Belon, Pierre. Les Observations de plusieurs singularitez et choses memorables trouvées en Grèce, Asie, Judée, Egypte, Arabie et autres pays étrangèrs. MDLXXXVIII, p. 101; Николаев, В., Георгиев, Г. Рударството в Югозападна България и Югоизточна Македония.

12. Евлия Челеби. Пътепис, София, 1972, стр. 30-31.

13. Тук Челеби очевидно преувеличава, но това е характерно за неговото творчество.

14. Пак там, стр. 52-53.

15. Цветкова, Б. Цит. съч., стр. 153.

16. Смирнов, В. Д. Кучибей Гюмюрджинский и другие османские писатели XVII века о причинах упадка Турции, Санкт-Петербург, 1873, стр. 156-159.

17. Грозданова, Ел. Българската народност през 17 век. Демографско изследване, София, 1989, стр. 558; Матковски, Ал., Крепосништвото во Македонија, Скопје 1978, стр. 162.

18. Кийл, М. Бележки върху администрирането на поголовния данък (джизие). България под османска власт. Събрани съчинения. София 2017, стр. 618-619. За периода 1580–1642 г. авторът използва данни от следните османски документи: TKGM KK 58 – Ankara, CDA MM 14920 – Istanbul, НБКМ ОАК 89/57 – София, CDA MAD 1466 – Istanbul и CDA TD 775 – Istanbul.

19. НБКМ ф. 179, а.е. 58; Калицин, М., Мутафова, Кр. Подбрани османски документи за Търново и Търновската каза. В. Търново, 2012, стр. 361

НБКМ-София, ОАК 181/14

НБКМ-София, ф. 179, а.е. 58

Елена като дербенд

Първото споменаване на Елена в ранните османски регистри от XV век е като дербенджийско село. Думата дербент (دربند) има персийски произход и е съставена от „дер” – проход, дефиле, клисура; и „бенд” – пазя, подсигурявам. За осигуряване сигурността на преминаване през планинските проходи, османската власт разчитала на няколко десетки храбри мъже, които заселвала в подстъпите към планината заедно с техните семейства. [1] Някои изследователи смятат, че тази практика е продължение на по-ранна система за охрана от времето на Втората българска държава и дори още по-назад, когато във византийската армия е съществувало специалното охранително подразделение вигла (на гр. – βίγλα; на лат. – vigilia), което означава „наблюдавам”. [2] 

Позицията за охрана се ситуирала на място с добра видимост, където се изграждало дървено караулно помещение (беклеме). В зависимост от географските особености се разполагали един, два или три караула, обезпечавани съответно от 30, 60 или 90 дербентджии, които дежурели на смени. Техните основни задължения били да оказват съдействие на преминаващите пътници, да поддържат и ремонтират при необходимост критичните места от пътя, както и да известяват за неговата безопасност чрез биене тъпан. Броят на тъпаните съответствал на броя на караулите, които се разпределяли така, че звукът от тъпаните да се чува по цялото протежение на охраняваното място [3]

Дербентджиите спадали към категорията население със специални отговорности в рамките на Османската империя. Срещу изпълнението на своите задължения по охрана те имали някои привилегии спрямо останалото население: били освободени от плащането на извънредни данъци (авариз-и дивайне и текялиф-и йорфие), „кръвен” данък (девширме) и полагането на принудителен труд (ангария); плащали в намален размер поземления данък (испенч); имали право да наследят службата в рамките на семейството или рода, както и да носят оръжие във връзка с основното си задължение по охрана. Относно последното, един от организаторите на Първото търновско въстание, дубровнишкият търговец Павел Джорджич, пише в своя мемоар от 1597 г., че мъжете от селата в подножието на планината били въоръжени с пушки. [4] За  престрелка по време на неприятния си сблъсък с габровските охранители на Шипченския проход споменава шейсетина години по-късно в своя пътепис и османският пътешественик Евлия Челеби. [5]

Дербенджийският статут създава усещане за сигурност в населението и стимулира демографския прираст – не само естествен, но и механичен такъв чрез миграции. Започнали своето съществуване като дербенджийски селища с 30, 60 или 90 домакинства, през следващите два века повечето от тези населени места трайно увеличават своето население, независимо че данъчните облекчения остават привилегия предимно за семействата занимаващи се пряко с дербенджийската дейност. Вероятно освен чисто икономическите стимули, не по-малко важен мотив за предприемане на миграция към тези райони е търсенето на повече сигурност. Ето например как поп Йовчо загатва за мотивите, с които предтецът на Кросневия род се заселва в дербенджийска Трявна:

„В дванадесетата година от царството на Ибрахим първи, син на царствалия в Константиновия град Мехмед Четвърти, някой си човек на име Димо, от адрианополската област, от с. Дрипча, Харманлийско, родом Българин, дошел по търновските села да купува говеда. И като обхождал по село Трявна, и като било тогава това село свободно и тихо място, и защото нямало данък, но само имали да пазят като стражи големия път с дванадесет харбалии, други данък нямали, и тихо живеели, защото други род или друговерци в това село не е имало, както и до днес, но само христианобългари, и заради това този Димо решил да се засели на това място.” [6]

Поради преобладаващо планинския релеф на Балканския полуостров, системата на дербенджийството намира широко приложение, а подстъпите към стратегически важния Старопланински масив са един от районите с най-висока концентрация на селища изпълняващи охранителни функции. В централната част на Предбалкана освен Елена дербентджийски статут са имали също Габрово, Трявна, Дряново, Арбанаси, Златарица, Къпиново, Дебелец, Плаково и др. [7]

________________________

1. В действителност системата на дербенджийството се прилагала не само за планинските проходи, но и за всяко друго опасно или трудно за преминаване място. Например дербенджии охранявали също мостове, бродове на реки и дори морски крайбрежия. За повече информация вж. Kayapınar, A., Kayapınar, L., Application of derbend organization in the Balkans: An example of continuity of balkan institutions in the ottoman system, The institute of History Belgrade, Collection of Works, vol. 35, Belgrade 2017.

2. Kayapınar, A., Kayapınar, L., цит. съч.; Цветкова, Б., Обществено-икономическо развитие на Елена и Еленския край през епохата на османското владичество, Известия на ОИМ – В. Търново, кн. V, 1972, стр. 151; Матанов, Хр., Възникване и облик на Кюстендилския санджак през XV-XVI век, София 2000, стр. 18; Стоjановски, Ал., Дервенџиството во Македониjа, Скопjе 1974.

3. Гълъбов, Г., Турски извори за историята на правото в българските земи, т. 1, София 1961, стр. 219-220, 239; Герлах, Ст., Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград, София 1976, стр. 245.

4. Милев, Н., Един неиздаден документ за българската история (1597 год.), Известия на Историческото дружество в София, книга IV, София, 1915, стр. 97.

5. Евлия Челеби, Пътепис, София 1972, стр. 50-55.

6. Поп Йовчо от Трявна. Летопис и родословие, В. Търново 1995, стр. 38

7. Каяпънар, А., Каяпънар, Л., Дервенджийските села в Търновската каза/нахия през периода от 1515 до 1613-1614 г. Наблюдения върху тяхното социално и икономическо развитие. Известия на ЦСИИ, том III, 2018.

8. НБКМ, ОАК 45/29, стр. 74а. Преводът е по Тодоров, Н., Недков, Б., Турски извори за българската история, т. II, стр. 325.

9. НБКМ, Нк 12/9, стр. 7а. Преводът е по Ковачев, Р., Опис на Никополския санджак от 80-те години на XV век, София 1997, стр. 117.

ОАК 45/29.
Извадка от най-стария известен регистър (тахрир дефтер) за санджака Никболу (Никопол), за който се предполага, че е от 1479 г.

„Тимар на Исмаил, гулам-и мир, не участва в походи, охранява прохода.

Село Елена, с друго име Геленджик, което е проход на пътя от Твърдица за Търново.

Тъй като населението охранява прохода, освободено е от всички извънредни данъци.

Домакинства – 61, приход – 1703 [акчета]”. [8]

Нк 12/9.
Извадка от следващия регистър за Никополския санджак, който е датиран към 80-те години на XV в.

„Тимар на наиб Доган. Владее го на основание берат от Искендер паша, не участва във военните походи, а охранява прохода.

Село Елена, с друго име Геленджик, [жителите му] охраняват прохода по пътя от Вардиче за Търнови.

Домакинства – 61, неженени – 19, приход – 2039, първоначално – 1703, увеличение – 336.” [9]