Елена като дербенд

Първото споменаване на Елена в ранните османски регистри от XV век е като дербенджийско село. Думата дербент (دربند) има персийски произход и е съставена от „дер” – проход, дефиле, клисура; и „бенд” – пазя, подсигурявам. За осигуряване сигурността на преминаване през планинските проходи, османската власт разчитала на няколко десетки храбри мъже, които заселвала в подстъпите към планината заедно с техните семейства. [1] Някои изследователи смятат, че тази практика е продължение на по-ранна система за охрана от времето на Втората българска държава и дори още по-назад, когато във византийската армия е съществувало специалното охранително подразделение вигла (на гр. – βίγλα; на лат. – vigilia), което означава „наблюдавам”. [2] 

Позицията за охрана се ситуирала на място с добра видимост, където се изграждало дървено караулно помещение (беклеме). В зависимост от географските особености се разполагали един, два или три караула, обезпечавани съответно от 30, 60 или 90 дербентджии, които дежурели на смени. Техните основни задължения били да оказват съдействие на преминаващите пътници, да поддържат и ремонтират при необходимост критичните места от пътя, както и да известяват за неговата безопасност чрез биене тъпан. Броят на тъпаните съответствал на броя на караулите, които се разпределяли така, че звукът от тъпаните да се чува по цялото протежение на охраняваното място [3]

Дербентджиите спадали към категорията население със специални отговорности в рамките на Османската империя. Срещу изпълнението на своите задължения по охрана те имали някои привилегии спрямо останалото население: били освободени от плащането на извънредни данъци (авариз-и дивайне и текялиф-и йорфие), „кръвен” данък (девширме) и полагането на принудителен труд (ангария); плащали в намален размер поземления данък (испенч); имали право да наследят службата в рамките на семейството или рода, както и да носят оръжие във връзка с основното си задължение по охрана. Относно последното, един от организаторите на Първото търновско въстание, дубровнишкият търговец Павел Джорджич, пише в своя мемоар от 1597 г., че мъжете от селата в подножието на планината били въоръжени с пушки. [4] За  престрелка по време на неприятния си сблъсък с габровските охранители на Шипченския проход споменава шейсетина години по-късно в своя пътепис и османският пътешественик Евлия Челеби. [5]

Дербенджийският статут създава усещане за сигурност в населението и стимулира демографския прираст – не само естествен, но и механичен такъв чрез миграции. Започнали своето съществуване като дербенджийски селища с 30, 60 или 90 домакинства, през следващите два века повечето от тези населени места трайно увеличават своето население, независимо че данъчните облекчения остават привилегия предимно за семействата занимаващи се пряко с дербенджийската дейност. Вероятно освен чисто икономическите стимули, не по-малко важен мотив за предприемане на миграция към тези райони е търсенето на повече сигурност. Ето например как поп Йовчо загатва за мотивите, с които предтецът на Кросневия род се заселва в дербенджийска Трявна:

„В дванадесетата година от царството на Ибрахим първи, син на царствалия в Константиновия град Мехмед Четвърти, някой си човек на име Димо, от адрианополската област, от с. Дрипча, Харманлийско, родом Българин, дошел по търновските села да купува говеда. И като обхождал по село Трявна, и като било тогава това село свободно и тихо място, и защото нямало данък, но само имали да пазят като стражи големия път с дванадесет харбалии, други данък нямали, и тихо живеели, защото други род или друговерци в това село не е имало, както и до днес, но само христианобългари, и заради това този Димо решил да се засели на това място.” [6]

Поради преобладаващо планинския релеф на Балканския полуостров, системата на дербенджийството намира широко приложение, а подстъпите към стратегически важния Старопланински масив са един от районите с най-висока концентрация на селища изпълняващи охранителни функции. В централната част на Предбалкана освен Елена дербентджийски статут са имали също Габрово, Трявна, Дряново, Арбанаси, Златарица, Къпиново, Дебелец, Плаково и др. [7]

________________________

1. В действителност системата на дербенджийството се прилагала не само за планинските проходи, но и за всяко друго опасно или трудно за преминаване място. Например дербенджии охранявали също мостове, бродове на реки и дори морски крайбрежия. За повече информация вж. Kayapınar, A., Kayapınar, L., Application of derbend organization in the Balkans: An example of continuity of balkan institutions in the ottoman system, The institute of History Belgrade, Collection of Works, vol. 35, Belgrade 2017.

2. Kayapınar, A., Kayapınar, L., цит. съч.; Цветкова, Б., Обществено-икономическо развитие на Елена и Еленския край през епохата на османското владичество, Известия на ОИМ – В. Търново, кн. V, 1972, стр. 151; Матанов, Хр., Възникване и облик на Кюстендилския санджак през XV-XVI век, София 2000, стр. 18; Стоjановски, Ал., Дервенџиството во Македониjа, Скопjе 1974.

3. Гълъбов, Г., Турски извори за историята на правото в българските земи, т. 1, София 1961, стр. 219-220, 239; Герлах, Ст., Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград, София 1976, стр. 245.

4. Милев, Н., Един неиздаден документ за българската история (1597 год.), Известия на Историческото дружество в София, книга IV, София, 1915, стр. 97.

5. Евлия Челеби, Пътепис, София 1972, стр. 50-55.

6. Поп Йовчо от Трявна. Летопис и родословие, В. Търново 1995, стр. 38

7. Каяпънар, А., Каяпънар, Л., Дервенджийските села в Търновската каза/нахия през периода от 1515 до 1613-1614 г. Наблюдения върху тяхното социално и икономическо развитие. Известия на ЦСИИ, том III, 2018.

8. НБКМ, ОАК 45/29, стр. 74а. Преводът е по Тодоров, Н., Недков, Б., Турски извори за българската история, т. II, стр. 325.

9. НБКМ, Нк 12/9, стр. 7а. Преводът е по Ковачев, Р., Опис на Никополския санджак от 80-те години на XV век, София 1997, стр. 117.

ОАК 45/29.
Извадка от най-стария известен регистър (тахрир дефтер) за санджака Никболу (Никопол), за който се предполага, че е от 1479 г.

„Тимар на Исмаил, гулам-и мир, не участва в походи, охранява прохода.

Село Елена, с друго име Геленджик, което е проход на пътя от Твърдица за Търново.

Тъй като населението охранява прохода, освободено е от всички извънредни данъци.

Домакинства – 61, приход – 1703 [акчета]”. [8]

Нк 12/9.
Извадка от следващия регистър за Никополския санджак, който е датиран към 80-те години на XV в.

„Тимар на наиб Доган. Владее го на основание берат от Искендер паша, не участва във военните походи, а охранява прохода.

Село Елена, с друго име Геленджик, [жителите му] охраняват прохода по пътя от Вардиче за Търнови.

Домакинства – 61, неженени – 19, приход – 2039, първоначално – 1703, увеличение – 336.” [9]