Елена като вакъф. Част 3: Коя е Еметуллах Рабиа Гюлнуш Султан?

Родена като Евмания Вория около 1640 г. в гр. Ретимно на остров Крит, който по това време е венецианско владение. Етническият ѝ произход е дискусионен. Според някои изследователи е потомка на венецианската фамилия Верзизи (Verzizzi), но според други е гъркиня с рождено име Евгения. [40] Младото момиче попада в Истанбул като робиня след превземането на родния ѝ град от османците. Това е времето на поредната османо-венецианската война от 1645–1669 година, след която Крит пада под османска власт. Изпратена е в двореца, където в продължение на няколко години получава образование и е конвертирана в исляма под името Еметуллах Рабиа Гюлнуш [41]. Нейната красота и интелигентност не остават незабелязани и когато навършва пълнолетие е подготвена за наложница на младия султан Мехмед IV (1642–1693). Скоро се издига до Хасеки Султан [42] и му ражда две момчета – бъдещите султани Мустафа II и Ахмед III. 

Дали било чувство за любов, амбиция за власт или виртуозен баланс между двете, Гюлнуш влязла не само в сърцето, но и под кожата на своя султан. Стояла неотлъчно до него и когато Мехмед решил да се премести да живее от Истанбул в Одрин, с готовност загърбила столицата и го последвала заедно с целия харем. Често придружавала султана в дългите му ловни излети и изтощителните военни походи, като дори понесла редом с него тежкия разгром на османските войски край Виена през есента на 1683 г. Любопитна подробност е, че бременната Гюлнуш ражда второто си дете някъде в полето край Хаджъоглу Пазарджък (днес гр. Добрич), където султанът спира да презимува при завръщането си от военната кампания в Полша. [43] Техният син Ахмед е единственият принц в османската история, роден извън столицата Истанбул по време на поход. 

Въпреки че при управлението на Мехмед IV Османската империя достига върха на териториалната си експанзия в Европа, съкрушителното поражение след неуспешната обсада на Виена и последвалата загуба на територии силно разклащат неговия авторитет. Султанът отдавна е критикуван от улемите, [44] заради разточителните си ловни походи и неглижирането на държавните дела. Фаворизирането от негова страна на град Одрин пред Истанбул също дава повод за недоволство и в столицата все по-често се чуват призиви за свалянето му от власт. По това време Гюлнуш прави първите си опити за намеса в политиката, забърквайки се в няколко дворцови интриги за да помогне на своя султан. Опитва с подкуп да успокои недоволството в еничарския корпус и намира удобна изкупителна жертва в лицето на командващия обсадата на Виена велик везир Кара Мустафа. Убеждава султана да прехвърли цялата вина за военния неуспех върху него и да го ликвидира незабавно. Заповедта за екзекуцията пресреща везира още преди да се е върнал в Истанбул. Удушен е в Белград с копринено въже – стар похват на османците за разправа с високопоставени лица. 

Усилията на Гюлнуш може би спасяват живота на Мехмед IV, но не и престола му. През 1687 г. султанът е детрониран и затворен в Топкапъ. По-късно му е разрешено да напусне двореца и той се оттегля да ловува в горите край любимия Одрин до смъртта си през 1693 г. Междувременно плановете на амбициозната му съпруга да осигури овакантения трон за някой от синовете им се провалят, защото не успява да спечели подкрепа от влиятелните кръгове на улемите. След детронацията на своя любим, Гюлнуш е принудена да напусне Топкапъ и както повелява традицията се премества в Стария дворец заедно с целия си антураж.

През следващите осем години начело на империята се сменят двама зависими от задкулисието и не особено заинтересовани от държавните дела султани. Това са Сюлейман II и Ахмед II, полубратя на Мехмед IV от различни наложници на баща им Ибрахим I. Задържат се на престола за кратко и по ирония на съдбата в следващите няколко десетилетия бъдещето на империята ще зависи от първоначално пренебрегнатите синове на Рабиа Гюлнуш и Мехмед IV. 

С качването на престола на първородния ѝ син Мустафа II през 1695 г. тя възстановява авторитета си в двореца, вече в ролята на Валиде Султан. [45] Редица източници свидетелстват за нейното влияние върху султана в този период, когато империята води битки на няколко фронта. [46] Мустафа II успява да мобилизира наличните ресурси и след като си връща остров Хиос от венецианците, отново повежда войски [47] на северозапад с твърдото намерение най-после да реши в своя полза продължаващия повече от десетилетие конфликт със Свещената лига. Побеждава убедително Хасбургите при Лугос и постига тактическо равенство при Улаш, като междувременно отблъсква напиращите от изток руснаци при османската крепост Азов. Тези победи обаче се оказват кратковременен успех, защото само няколко месеца по-късно Петър I превзема Азов, а обединените сили на Свещената лига нанасят съкрушителен удар на османските войски при Зента. Битката при Зента слага край на вековните амбиции на османците да завоюват Централна Европа. През 1699 г. Портата е принудена да подпише Карловицкия мирен договор, с който приключва продължилата повече от 15 години Велика турска война. Загубени са значителни територии: по-голямата част от Унгария и Трансилвания са оставени на австрийците, Украйна с Подолието и крепостта Каменец на поляците, а вътрешна Далмация, Морея и някои Средиземноморски острови минали под венециански контрол. Година по-късно е сключен мирен договор и с Русия, според който още едно стратегическо за османците владение останало в руски ръце – крепостта Азов.

В настъпилите тежки за империята времена се налагало да бъдат предприети спешни административни и финансови реформи, но Мустафа II подобно на своя баща предпочел да се оттегли в Одрин и да се отдаде на лов и разточителен живот, оставяйки държавните дела в ръцете на великия везир. Сивият кардинал в управлението на империята обаче бил Фейзуллах Ефенди, бивш религиозен учител на Мустафа II, когото под влияние на майка си Гюлнуш султанът назначил за шейх юл-ислям. [48] Този алчен, властолюбив и без управленски способности духовник грубо и безапелационно се намесвал в държавните дела, което предизвикало недоволството на везирите и улемата. Еничарите също недолюбвали шейх юл-исляма заради хронично бавените им заплати и политиката му за неучастие във военни конфликти, когато всички очаквали реванш за загубените територии. По същото време плъзналият в Истанбул слух, че султанът иска да премести столицата в Одрин станал повод за протест в някои съсловия на истанбулските занаятчии, които години наред търпели сериозни икономически загуби, поради отсъствието от града на най-платежоспособните им клиенти в лицето на султанския двор и неговия обслужващ антураж. Само за няколко дни недоволството на различните социални прослойки обхваща цял Истанбул и ескалира в открит бунт срещу властта, чиято кулминация станал т. нар. Одрински инцидент, по време на който султан Мустафа II е принуден да абдикира, а шейх юл-исляма Фейзуллах Ефенди и синът му са убити. [49] В хода на тези безредици Рабиа Гюлнуш отново опитва да спаси султана чрез вече изпитаната тактика за отклоняване на вниманието, а в ролята на изкупителна жертва този път влязъл шейх юл-исляма. Въпреки дългогодишните си близки отношения с Фейзуллах Ефенди, тя не се поколебала да поиска от Мустафа II да предаде компрометирания духовник на метежниците. [50] Султанът първоначално отклонявал настоятелните молби на майка си, а когато притиснат от обстоятелствата най-сетне склонил да пожертва любимия си учител, вече било твърде късно. Неправилната преценка на ситуацията го лишила от престола и едва не му коствала главата.

След кратко колебание водачите на метежниците се отказали от първоначалното си намерение да поставят на престола малолетния принц Ибрахим, син на султан Ахмед II, в полза на другия син на Рабиа Гюлнуш, 30-годишния принц Ахмед. Предугаждайки развоя на събитията тя вече го е подготвила за най-високия държавен пост и през август 1703 година Ахмед III става двадесет и третия султан на Османската империя. Ще мине обаче известно време преди Рабиа Гюлнуш да въстанови своята власт в султанския двор, защото бунтовниците я държат изолирана в стария дворец, опасявайки се от нейните връзки и влияние. Когато най-после напрежението в столицата спада, Валиде султан се завръща в Топкапъ с официална процесия. [51]

Ахмед III си взел поука от грешките на своите предшественици и предпочел да управлява не от Одрин, а от Истанбул. Нямал никакво намерение обаче да бъде марионетка в ръцете на поставилите го престола метежници и с подкрепата на вярното си обкръжение методично започнал да осъществява своя таен план за връщането на властта в ръцете на султанската институция. Първите му стъпки били да умиротвори недисциплинираните еничари. Спечелил лоялността им чрез своевременно изплащане на полагащото се при всяка интронизация възнаграждение, последвано от увеличаване на заплатите. Освободил се от някои ненадеждни еничарски отряди, изпращайки ги на служба далеч от Истанбул и подменил почти цялата дворцова охрана с войници от Одрин. От своите постове в държавната администрация постепенно са отстранени всички назначения на метежниците и на тяхно място са поставени доверени лица. Накрая дошъл ред и на водачите на бунта, които са екзекутирани, а най-верните им сподвижници са заточени и по-късно също убити. [52]

След като се справил с вътрешните си врагове, Ахмед III предприел някои законодателни и финансови реформи, които временно стабилизирали империята. Интелектуалец по природа, султанът имал солидно образование и задълбочени познания в областта на историята, философията, поезията, калиграфията и ислямската теология. Макар да бил изключителен стрелец, нямал особен афинитет към военните дела и във външнополитически план се придържал към политика на неутралитет в тежките военни конфликти обхванали по това време Европа. [53] Но подобна позиция няма как да бъде в съответствие с военната доктрина на една империя и винаги когато обстоятелствата позволявали, провоенните фракции не пропускали своя шанс за разправа с външните врагове на империята. Ще – не ще, Ахмед III се съобразявал с тях и по време на двадесет и седем годишното си управление му се наложило да води три войни.

След краха на шведите във Великата северна война, техният крал Карл XII избягал от преследващите го руски войски на османска територия и с малък антураж и остатъците от своята войска се установил край крепостта Бендер. Докато бил в изгнание кралят всячески се опитвал да спечели османците на своя страна и непрекъснато ги провокирал да започнат война срещу общия им враг Русия. Освен шведите, интриги в тази посока плетели също французите и кримските татари. В тази напрегната обстановка Валиде султан следи отблизо събитията и изглежда активно участва във вземането на решения. Доказателство за нейната политическа ангажираност и влияние в османския двор е запазената от този период лична кореспонденция с Карл XII, в която тя се обръща към шведския крал с ласкателното „мой силен и възвишен син, мой лъв”. [54] Когато Петър I недипломатично и ултимативно поискал от султана да експулсира Карл XII, станало пределно ясно, че поредната османо-руска война е неизбежна. Започналите в началото на юли 1711 г. военни действия обаче продължили кратко. В решителната битка при река Прут османците обкръжили безнадеждно неподготвените руснаци и за да спаси войската си от гибел, Петър I се принудил да иска мир. Според клаузите на сключеният между двете империи Прутски мирен договор руснаците връщат азовската крепост на османците и се ангажират да разрушат някои от своите гранични крепости. Освен това Русия се задължила да не се намесва във вътрешните работи на Полско-литовско кралство, както и да осигури условия за безопасно преминаване през нейна територия на Карл XII за завръщането му в Швеция. В следващите две години руснаците шикалкавят относно изпълнението на договора, а шведският крал отказъл да се върне в Швеция и продължил да лобира в султанския двор за продължаване на войната с Русия. Двете империи отново са на ръба на войната, но конфликтът е потушен с дипломатически средства и крехкият мир е закрепен с последвалия Одринския мирен договор от 1713 година. [55]

Вероятно по това време започват здравословните проблеми на вече надхвърлилата 70 години Рабиа Гюлнуш. Състоянието ѝ постепенно се влошава и след няколкомесечно тежко боледуване тя умира на 6 ноември 1715 г в град Одрин. [56] Османската империя току що си е отвоювала обратно полуостров Морея в хода на поредната война с Венеция, но предстои да изгуби нови значителни територии на северозапад след намесата в конфликта на Хабсбургите. Валиде султан не доживява последвалия период на относителен мир, просперитет и културен подем, наречен по-късно Епоха на лалетата. Не дочаква и края на управлението на своя син Ахмед III, който през 1730 г. ще бъде принуден да абдикира в резултат на поредния еничарски бунт. Погребана е в отворена към небето гробница в двора на джамията Йени Валиде в Юскудар, поддържана дълги години от нейния вакъф със средствата изсмукани от нашите предци в Еленско.

____________________

40. За венецианският произход на Рабиа Гюлнуш виж Alderson, A, Structure of the Ottoman Dynasty, Oxford 1956, table XXXVII. Гръцкият произход е фаворизиран в Chassepol, Fr., History of the Grand Visiers, London 1677, p. 168. Като се има предвид, че преди да бъде превзет от османците остров Крит е венецианско владение повече от четири века, не може да се изключи и смесено потекло на Евмания.

41. Пълното ѝ име означава „Слуга на Аллах, Пролет и Благоуханна роза”.

42. Хасеки Султан (букв. отдадена/принадлежаща изключително на султана) е официалната титла на главната съпруга на османските султани. Не е задължително хасеки да бъде в каноничен брак със султана, нито да е родила принц, макар последното да ѝ носи допълнителен престиж и привилегии. Някой султани имали повече от една хасеки, а рекордьор в това отношение станал Ибрахим I, който удостоил с титлата осем от своите жени. С времето титлата девалвира и губи своя престиж, като през XVIII век е заменена от кадън. 

43. Doğru, H., Lehistan’da Bir Osmanli Sultani – IV. Mehmed’in Kamaniçe-Hotin Seferleri ve Bir Masraf Defteri, Istanbul 2006, sf. 52–53.

44. Улемите (от араб. „аалим” – букв. „учен”) са привелигирована прослойка ислямски религиозни учени. Силата на тяхното влияние върху политическите процеси в ислямските държави варира във времето и различните общности.

45. Валиде Султан е официална титла на майката на управляващия султан. Валиде султаните обикновено се занимават с благотворителност, но позицията им в османския двор има огромен властови потенциал, особено ако на престола застане непълнолетен, неопитен или незаинтересован от държавните дела султан. Един продължителен период от историята на Османската империя, по време на който политичеката власт фактически е в ръцете на султанските майки е наречен Султанат на жените.

46. Argit, B., A Queen Mother and the Ottoman Imperial Harem: Rabia Gülnuş Emetullah Valide Sultan (1640–1715), In: Concubines and Courtesans: Women and Slavery in Islamic History, Oxford 2017, p. 211-212.

47. Мустафа II е последният османски султан, застанал начело на войските си по време на поход.

48. Шейх юл-ислям е най-високият пост в йерархията на ислямското духовенство.

49. Садулов, А., История на Османската империя, В. Търново 2000, стр. 149-150.

50. Argit, B., Цит. съч., p 212

51. Argit, B., Цит. съч., p. 213.

52. Садулов, А., Цит. съч., стр. 151.

53. Между 1700 и 1721 година в Европа се водят две войни – Войната за испанското наследство и Великата северна война.

54. Argit, B., Цит. съч., p. 215.

55. Садулов, А., Цит. съч., стр. 152-153.

56. Sakaoğlu, N., Bu Mülkün Kadın Sultanları, Istanbul 2015, sf. 375-376

Приложение 15
Рабиа Гюлнуш Султан.
Портрет от френският гравьор и издател Nicolas de Larmessin (1632–1694). Източник: Les augustes représentations de tous les rois de France, depuis Pharamond jusqu'à Louis XIV,... avec un abrégé historique sous chacun, contenant leurs naissances, inclinations et actions plus remarquables pendant leurs règnes, Paris 1690, p. 186 (https://gallica.bnf.fr/ark:/12148/btv1b84543563/f70.item)

Елена като вакъф. Част 2: Вакъфът на Еметуллах Рабиа Гюлнуш

Ако дербенджийството имаше важна роля за развитието на Елена в периода XV-XVII век и вероятно беше причина за нейната поява подобно на други селища в Османската империя, влиянието на вакъфския статут надхвърля границите на населеното място и преобразява радикално социално-икономическия и демографския облик на целия Еленски Балкан. В резултат на политиките за оживяване и развитие на поземлените вакъфи, за по-малко от век в това полупусто планинско пространство се създават условия за появата на своеобразен конгломерат от колибарски селища, за които Елена ще се превърне в естествен административен, икономически и културно-просветен център. 

Малко предистория

За вакъфския статут на Елена се знае малко. Темата не е била предмет на сериозно историческо изследване и в българската историография могат да се намерят само податки. Стефан Бобчев например публикува превод на документ от 1841 г, с който се препотвърждават вакъфските граници на селата Елена, Беброво, Златарица и Капиново. [1] Оригиналът на документа вероятно не е запазен, но според публикацията село Елена и махалите му били част от вакъфите на Старата султанска майка, дарени ѝ от султан Мехмед хан, чиито приходи се използвали за поддръжката на джамии и училища в Юскюдар [2]. Понеже с времето границите и населението на вакъфа се променили, наложило се отново да се опишат.

Без да посочва източник, Никола Станев публикува подобен превод на вероятно същия документ [3] и предполага, че вакъфът е дарен от султаните Мехмед I или Мехмед II, отхвърляйки възможността това да се е случило при по-късно управлявалите Мехмед III и Мехмед IV с малко наивния аргумент, че „поради безредиците в империята те едва ли биха имали време да се занимават с вакъфи”. Авторът прави и друго невярно предположение, че споменатата в документа „стара майка султанка (баба)” [sic!] може би е Тамара Хатун (Кера Тамара), наложницата на султан Мурад I и дъщеря на цар Иван Александър и царица Теодора. 

Най-важните и достоверни подробности относно вакъфския статут на Елена узнахме благодарение на нидерланския изследовател Махиел Кийл, който направи обществено достояние един вакъфски регистър от архива на Главната дирекция на поземлените имоти и кадастъра в Анкара. [4] Документът е датиран към 29 март 1710 година и хвърля лъч светлина върху тъмното вакъфско минало на Елена. [Приложение 1]

Фондацията

От уводната част на регистъра [5] узнаваме, че султан Ахмед хан, син на Мехмед хан, е връчил на своята майка (Валиде султан) указ, с който я дарява и въвежда във владение на села и мезри, спадащи към приходоизточниците на градовете Свищов, Търново и Ловеч, които се намират в санджаците Никопол [6] и Паша [7]. Впоследствие тя ги вакъфирала, за да осигури необходимите средства по поддръжката и изплащането на заплати на служителите в благотворителните си обекти в квартал Юскюдар на Истанбул. Годината на издаване на документа и султанският подпис категорично показват, че става дума за султан Ахмед III, управлявал в периода от 1703 до 1730 година. [Приложение 2] Публикуваните от Бобчев и Станев преводи са на по-късен потвърдителен акт на вакъфа (виж част 1), издаден две години след качването на престола на султан Абдул Меджид I. Очевидно качеството на тези преводи е незадоволително, защото както вече стана дума, не султан Мехмед, а синът му султан Ахмед дарява майка си с владение. Макар учредителката на вакъфа да не е спомената поименно, общоизвестен факт е, че майка на Ахмед III е Еметуллах Рабиа Гюлнуш.

Благотворителната дейност на Рабиа Гюлнюш започва още при управлението на нейния съпруг султан Мехмед IV [8], но своя най-мащабен проект тя осъществява едва през 1709 г., когато на престола е по-малкият ѝ син Ахмед III. Резултатът от тази амбициозна инициатива е голям архитектурен комплекс в истанбулския квартал Юскюдар, който включва джамията Йени валиде, училище, библиотека, приют с кухня за бедни, чешма, а по-късно мавзолей и магазини. Както може да се очаква, издръжката на подобен обект е скъпо начинание, затова учреденият в негова полза вакъф бил подобаващо голям. Освен приходоизточници в градовете Търново, Ловеч и Свищов, фондацията включвала още 24 от прилежащите им села плюс едно село в Старозагорско. Под номер 30 в съдържанието на регистъра откриваме село Елена, спадащо към Търново. [Приложение 3]

Вземайки предвид написаното в част 1, можем да обобобщим, че село Елена е било част от огромен поземлен вакъф, учреден от висш член на султанската династия. Тези вакъфи съответствали по ранг на султанските и подобно на тях се управлявали напълно самостоятелно в условията на финансов имунитет. Макар да били под пряката опека на държавната канцелария, никакви други държавни институции или длъжностни лица нямали право да се намесват в делата им. Вакъфът е създаден около 1708-1709 г. при управлението на Ахмед III, който извадил от обръщение селища и земи от султанските си хасове в днешните територии на Северна и Южна България, за да ги подари на своята майка Еметуллах Рабиа Гюлнюш. Тя на свой ред ги вакъфирала в полза на новопостроения комплекс Йени валиде в Юскюдар. [Приложение 4] За съжаление учредителният акт, който би ни разкрил повече подробности за тази фондация, не е открит.

_______________________

1. Бобчев, Ст., Сборник на българските юридически обичаи, ч. II, т. 3, София, 1915, стр. 216-223; Еленски сборник, кн. 2, София 1938, стр. 88-90. Преводач: П. Георгиев.

2. Квартал на Истанбул, намиращ се на азиатския бряг на Босфора. Кварталът е наследник на древногръцкия град Хрисополис, известен през Средновековието с името Скутарион.

3. Станев, Н., История на Търновската предбалканска котловина, София 1942, стр. 20-21.

4. KK144, TKGM – Ankara; Кийл, М., Демографски промени в Дунавска България (1480–1710) (според османски изворов материал от турските държавни архиви), В: Втори международен конгрес на българистиката, София, 23 май – 3 юни 1986 г. Доклади, т. 7: България през XV-XIX век, съст. Б. Киряков, София 1989, стр. 49-75; България под османска власт, София 2017, стр. 91-92. Тук искам да благодаря на г-н Емил Енчев за предоставеното копие на оригинала на документа, както и за споделените разходи за част от преводаческите услуги.

5. Преводът на уводната част на регистъра е на доц. Мария Калицин, но тук не е цитиран дословно. На читателите са спестени характерните за официалната османска документация вежливи обръщения, възхвали и титли, които излишно разтягат и затормозяват текста. 

6. Никополският санджак е административно-териториална единица с център гр. Никопол. Създаден е върху територията на бившето Търновското царство и обхващал по-голямата част от днешна Северна България.

7. Санджак Паша е административно-териториална единица, която е включвала области от днешните държави България, Турция, Гърция и Северна Македония. През XV в. център на санджака е гр. Одрин, а от нач. на XVI в. – гр. София.

8. Argit, B., A Queen Mother and the Ottoman Imperial Harem: Rabia Gülnuş Emetullah Valide Sultan (1640–1715), In: Concubines and Courtesans: Women and Slavery in Islamic History, Oxford 2017, p. 216-217.

Приложение 1.

KK144, TKGM – Ankara.

Предната корица на вакъфския регистър

Приложение 2.

KK144, TKGM – Ankara. 
Kалиграфският подпис (тура) на султан Ахмед III.

Приложение 3.

KK144, TKGM – Ankara. 
Съдържанието на регистъра,

където под номер 30 е отбелязано село Елена.

Приложение 4.

Комплексът Йени валиде в кв. Юскюдар на Истанбул

се намира в непосредствена близост до пристанището.

(следва)

Елена като вакъф. Част 1: Вакъфската институция

„И стана [селото] вакъф, който е заведен в регистъра, потвърден и осигурен чрез законно съдебно решение от страна на съдията. Той [вакъфът] не се наследява, не се продава, не се подарява и не се владее под никоя от формите на частната собственост дотогава, докато бог наследи земята и всичко, което е на нея, и той е най-добрият наследник. Никой от верующите в аллаха и страшния ден, бил той кадия, мюфтия, мюдерис или пък валия, емир, везир, голям или малък, няма право да го променя или изменя, да го намалява или да го прехвърля. А който се опита да го намалява и изменя, или пък да отменя някое от условията му, той ще получи божия гняв, вечно жилище в ада и най-лоша съдба. Върху него ще падне това, което си е заслужил, разните видове мъки и страшно наказание. Върху него един ден ще падне проклятието на бога и неговите ангели и на всички хора. Няма прошка за насилниците. За тях проклятие, за тях преизподня в деня, в който всеки ще получи възмездие за това, което си е заслужил. Няма да има насилие в деня на страшния съд, защото бог е бърз в равносметката. 15 април 1496 г."

Из вакъфнамето на Карловския вакъф на Карлъоглу Али бей [1]

За да разберем какво е влиянието на вакъфската институция върху Еленския регион и в частност върху живота на нашите деди, е необходимо първо да се запознаем накратко с нейната същност и значение в рамките на Османската империя. На тази изключително сложна и обширна тема са посветени многобройни изследвания, поради което изложеното тук няма претенциите нито за експертност, нито за изчерпателност. [2]

Като всяка религия, ислямът също предлага свои решения за разрешаване на социално-икономическите проблеми в обществото под формата на система от основни религиозни и етични норми към които всеки правоверен трябва да се придържа в своя живот. Един от петте стълба на исляма е даването на милостиня като средство за предотвратяване на бедността чрез преразпределяне на средства от по-богатите към по-бедните. Трите форми на мюсюлманска благотворителност са садака, зекят и вакъф [3]. Садаката е доброволна и олицетворява искреността на вярата на онзи, който я дава. Зекятът се тълкува като „пречистване” на натрупаното богатство и се събира под формата на задължителен годишен данък от всеки пълнолетен мюсюлманин притежаващ определен обем имущество. [4] Обект на нашето внимание в тази статия ще бъде вакъфът (от арабски واقف – уа̀каф, букв. спирам, задържам), който представлява богоугодно завещание на имущество за вечни времена, което или чиито приходи трябва да бъдат употребени за благотворителни цели. [5] Както подсказва етимологията на термина, подлежащото на вакъфиране имущество се спирало от централизирано обръщение и върху него не се начислявали данъци за обслужване на фиска. Държавата обикновено си запазвала правото да събира някои административни такси, извънредни данъци и поголовния данък джизие, но понякога се отказвала и от тях в полза на вакъфа. Учредителят имал право да задържи приходите на вакъфа с цел финансиране на предварително декларирани по собствена воля благотворителни дейности като строителство и поддръжка на религиозни и обществени сгради; осигуряване на безплатни кухни за бедни; издръжка на духовници и други лица.

Към подлежащото на вакъфиране имуществото се предявявало изискването да бъде безусловна собственост на завещателя. Тази частна по своята същност собственост се наричала мюлк и обикновено включвала недвижими имоти в чертите на населеното място като къщи, дюкяни, мелници, зеленчукови градини, лозя, незастроени парцели и други, които са в свободно обръщение, т.е. подлежат на продажба, размяна, залог, наемоотдаване и наследяване в съответствие със закона и волята на собственика. [6] Този мюлк бил наречен истински (сахих) и се придобивал първоначално само чрез покупко-продажба, в която продавач е държавата. Съответно вакъфите учредени от такъв мюлк се наричали истински вакъфи. 

Съществувала и друга категория мюлк, който се придобивал чрез султанско дарение на държавна земя (мири). Ислямските правоведи не гледали с добро око на подобна практика и поне формално считали този мюлк за неистински (гайр-и сахих), защото не бил резултат от покупко-продажба, както повелявало ислямското законодателство (шериата), а на дарение. Неистинските мюлкове се вакъфирали само със санкцията на държавата, а учредените по този ред вакъфи също се наричали неистински. Някои автори предпочитат да наричат неистинските мюлкове и вакъфи поземлени – определение отразяващо по-добре тяхната същност. [7] Особен случай на тази категория са султанските вакъфи учредени от самия султан, които били най-големите в империята. При тях процедурите по превръщането на държавната земя в мюлк били прескачани, защото нямало как султанът, върховен господар и разпоредител със земята, сам да дари себе си. Но като пръв сред правоверните той също искал да спечели благоволението на Аллах завещавайки части от огромните си хасови владения за благотворителност. Управлението на султанските вакъфи се поверявало в ръцете на висши държавни чиновници, в това число и великия везир. Плътно до султанските стояли и вакъфите учредени от членовете на династията. [8] 

Оттук нататък фокусът ни ще бъде върху поземлената форма на вакъфа, поради неговата ключова роля в демографското и икономическо развитие не само на отделни населени места, но и на цели региони.

***

Мюлкът и вакъфът не били „патент” на османците. Те ги възприели от покорените селджукски бейлици, за което подсказват няколко оцелели документи на вакъфи, чието начало може да се отнесе към онези предимперски времена. [9] По примера на селджуките, османските султани също раздавали земя под формата на неистински мюлкове на висши държавници и приближени като награда за проявена лоялност и заслуги към империята. Дали си смел военачалник, успешен министър, изявен духовник, член на династията или просто амбициозен придворен влязъл под кожата на султана, султанското благоволение било единственият законен начин да придобиеш частнособственически права върху държавна земя, която да експлоатираш и управляваш в своя полза, както намериш за добре. Но за разлика от истинските мюлкове, собствеността при неистинските имала условен характер. Нямало законни пречки те да бъдат наследявани, разменяни или продавани, но върху тях винаги тегнела опасността от конфискация, защото както вече стана дума, неистинските мюлкове се конституирали на ръба на закона и макар това да ставало със съгласието и участието на властта, понякога се използвало от същата тази власт като повод за намеса в ущърб на интересите на техните собственици. Ето защо собствениците на неистински мюлкове бързали да ги защитят от посегателствата на държавата, като ги превърнат във вакъфи. Веднъж вакъфирано, имуществото придобивало статут на неотчуждаемо за вечни времена и съгласно шериата никой, включително държавата, нямал право да посегне върху него. Все пак властта си запазвала правото да надзирава и контролира поземлените вакъфи чрез тяхната първоначална санкция, надзор върху дейността и периодично потвърждаване на статута. С подобни намеси държавата се опитвала да възпрепятства натрупването на частна собственост и обособяването на потомствена аристокрация, която в някакъв момент може да се еманципира и оспори официалната власт. Така подобно на „собствеността” при неистинския мюлк, „вечността” на произлезлия от него неистински вакъф също била в известен смисъл условна. 

***

Учредител на вакъф (вакъф-сахиб) можело да бъде всяко пълнолетно и здраво лице, притежаващо подходяща за вакъфиране безусловна движима или недвижима собственост. Волеизявлението за благотворителност се документирало в специален съдебен протокол, който играел ролята на учредителен акт (вакъфнаме). В документа подробно се описвала завещаната собственост, бенефициерите на вакъфа, неговият управител и условията на управление. Администрирането се поверявало в ръцете на избран от вакъф-сахиба управител (мютевалия). Нямало законово ограничение самият учредител да изпълнява тази длъжност докато е жив, ако притежава нужната компетентност. Мютевалията носел цялата отговорност по планирането, събирането и изразходването на приходите, изплащането на заплати на служителите на фондацията, поддръжката, ремонта и отдаването под наем на вакъфските имоти, издаването на земевладелските тапии на селяните и прочее управленски дейности. За по-големите вакъфи се назначавал допълнително надзорник (назър), който следял за спазването на разписаните в учредителния акт условия. Местните съдии (кадиите) също били въвлечени в надзора на вакъфите чрез периодична проверка на техните баланси. [10]

Ислямското право не поставяло ограничения относно вероизповеданието на вакъф-сахибите. Християните също можели да създават вакъфи, като имали възможност да изберат коя институция да легитимира благотворителната им дейност – кадийският съд или църквата. Логично те предпочитали църквата, но имало и изключения. Така например християнката Вида, дъщеря на Сава от видинската махала Хаджи Нестор, приживе вакъфирала собственото си жилище, което след смъртта ѝ да се даде под наем, а получените приходи да се разпределят между бедните християни във свещения град Йерусалим. Когато Вида се споминала, в местния кадийски съд се явили заместник управителя на вакъфа на бедните християни в Ерусалим поп Никодим, син на Манол и наследниците на Вида – братът Никола, син на Сава и съпругът Петър, син на Марко, с молба към кадията да се узакони завещанието на споменатата Вида. За целта довели няколко жители на същата махала, които да потвърдят пред съда истинността на волеизявлението на покойната и точните граници на вакъфирания имот. Съдебният протокол е с дата 11 април 1758 г. [11]

***

С времето вакъфската институция започнала постепенно да се отдалечава от първоначалната си идеална цел като висша форма на проява на мюсюлманско милосърдие и все по-често се използвала от замогналата се феодалната върхушка като инструмент за лично облагодетелстване. Благодарение на своя имунитет срещу държавната власт, някои вакъфи се превърнали в поле на всевъзможни злоупотреби и спекула със събраните уж за благотворителност средства, които в крайна сметка потъвали в нечии джобове. За подобно развитие може би спомогнала допусканата от шериата възможност бенефициери на вакъфа да бъдат и частни лица. В учредителните актове на подобни вакъфи могат да се открият странни форми на „милосърдие”, при които завещателят дарява вакъфските приходи за издръжка на своите деца, внуци, правнуци и едва след пълното изчерпване на потомството му, средствата от вакъфа можели да се оползотворят за благотворителност в полза на обществото. По този начин завещателят си осигурявал сигурни и неподлежащи на облагане с данък приходи не само в рамките на своя живот, но и за своите наследници. Понеже тази изопачена форма на вакъф не кореспондирала с неговата същност на благородно и богоугодно дело, мюсюлманските правоведи започнали да протестират пред властите и в някои случаи подобни завещания били обявявани за невалидни. Тогава феодалната класа прибягнала до друга хитрост, като разделила приходите от вакъфа на две части. Едната част се завещавала например в полза на някаква религиозна институция, а другата част се полагала за заплата на управителя на вакъфа, който забележете, задължително трябвало да бъде потомък на завещателя. На практика се получило потвърждение на известната поговорка „И вълкът сит, и агнето цяло”. ;) Естествено някои родове се оказали толкова жизнени във времето, че управляваните от тях вакъфи оцеляли в продължение на векове. Така например, една правнучка на великия везир Пири Мехмед паша управлявала вакъфа на своя предтец в Силистренско чак до средата на XIX век, а повече от пет столетия поколения потомци на Евренос бей се разпореждали с приходите на учредения от него огромен вакъф в Ениджевардарско. [12]

***

Разрастването на неистинските мюлкове и вакъфи станало причина все по-голяма част от държавния поземлен фонд да се изплъзва от пряката опека на държавата. Ала във феодално общество като османското, където земята е основен източник на блага, това означавало все по-малко приходи в държавната хазна. [13] Затова султан Мехмед II Завоевателя предприел масирана кампания за конфискация на поземлените вакъфи и „подхранващите” ги поземлени мюлкове. Той проявил такова усърдие в това си дело, че покрай неистинските вакъфи „изгоряли” и някои истински. [14] Не се двоумил дори когато отнел поземленото имущество на членовете на династията, в това число и на своята съпруга. [15] Целта му била да върне откъснатата от държавата земя и пренасочи финансовия ѝ потенциал за увеличение на спахийската конница, от която имал толкова голяма нужда за осъществяване на експанзионистичната си политика. Ефектът от тази радикална реформа обаче бил временен и приключил със смъртта му. След като се окопитила от нанесения удар, феодалната върхушка веднага намерила подкрепа в лицето на неговия наследник на престола Баязид II, който не само че върнал почти всички отнети от баща му мюлкове и вакъфи на техните собственици, но потвърдил и значителен брой нови. [16] Въпреки че някои от следващите султани ще се придържат към политика за ограничаване на поземлените владения [17], духът от бутилката бил изпуснат и оттук нататък обособяването и укрепването на мощна феодална прослойка, която все по-често и по-грубо ще се намесва в държавните дела, било въпрос на време. През XVII век нейната нарастваща сила вече се усещала осезаемо в целия политически и обществено-икономически живот на империята, но кулминацията настъпила през следващото столетие, когато в някои провинции се появили първите по-мащабни прояви на държавен сепаратизъм. Станало така, че силно централизираната османска държава сама създала и отгледала чудовището, от което най-много се пазела – икономически независима и политически влиятелна потомствена аристокрация. 

***

Отличителна черта на вакъфа била неговата административна и финансова самостоятелност, която давала по-голяма свобода за стопанска инициатива. В преследване на своите икономически интереси, вакъф-сахибите имали повече възможности за увеличаване на доходността на владенията си в сравнение със спахиите в служебно обвързаните тимари и зиамети. Постъпленията от данъци представлявали основно перо в приходите на поземления вакъф, но самоволното им увеличаване било незаконно, защото това били същите  данъци, плащани и от останалите поданици на империята, само че в конкретния случай преотстъпени от държавата на вакъфа. Ето защо съществено повишаване на данъчните постъпления във вакъфа можело да се постигне само чрез увеличаване на производителното население, т.е. на броя данъкоплатци живеещи на неговата територия. В ранните години на османските завоевания, когато победоносният ход на армията осигурявал достатъчно военна плячка, това ставало за сметка на робския институт. Османските пълководци отвличали от районите на военни действия военнопленници и дори мирно население, които принудително заселвали в своите владения във вътрешността на империята. По този изпитан механизъм се развили някои от първите мюлкове и вакъфи по нашите земи. 

Така например периодично бил „запълван” мюлкът на фамилията Михалоглу в Плевенско. През 80-те години на XV в. Плевен (тогава две малки селца – Плевне-и зир и Плевне-и баля, ситуирани около полуразрушена крепост) и околните земи са дадени в собственост на Михалоглу Гази Али бей, който „събрал” няколкостотин християни и мюсюлмани и основал с тях нов град и 20 села. Скоро след това превърнал мюлка във вакъф и допълнително го „подсилил” с няколко десетки сефарадски семейства от Солун и София. [18] Мехмед, синът на Гази Михал „завлякъл” от Херцеговина 15 семейства неверници и ги заселил в обезлюденото село Тръстеник. Внукът на газата Хазър, на свой ред довел в селото още 10 домакинства след превземането на крепостта Брезова. Пак там били заселени и 14 роби на Мустафа бей, вероятно също потомък на Гази Михал. [19]

Съществува хипотеза, че по подобен начин в края на XV в. е заселено търновското село Арбанаси, което първоначално се наричало Яйлак и било мюлк на Халим Челеби. [20] Той служил при султан Баязид II, за който османските хронисти пишат, че по време на албанската си кампания през лятото на 1492 г. отвел много пленници от планините на Южна Албания. [21] Дали част от тях не са сред първите заселници на Яйлак определили не само неговия ранен етнически облик, но и новото му име? Въпреки наличието в османските регистри за Арбанаси от този период [22] на албански имена като Гьока, Дука, Лека, Гьон и др., понякога придружени с етнонимите „арнавуд” и „влах”, на този етап не разполагаме с други източници, които категорично да подкрепят подобна хипотеза. Така или иначе, след като сменил собствеността си няколко пъти, арбанашкият мюлк бил купен от великия везир Рюстем паша, който първоначално му издействал дербенджийски статут, но скоро след това го вакъфирал. Самият той с произход от Западните Балкани [23] забогатял много и отделил значителна част от средствата си за благотворителна дейност, а в неговия вакъф освен Арбанаси влизали селата Горна Оряховица, Долна Оряховица и Лясковец, по-късно станали известни като „Албанските села” (Arnavud Karyeleri). 

Смята се също, че някои влиятелни държавници отклонявали незаконно от събраните по линия на „кръвния данък” (девширме) млади момчета, които заселвали в своите владения. Основание за подобно предположение изследователите намират в особеностите на тяхната регистрация и облагане. Те били записвани по същия характерен начин, както невстъпилите още в служба отвлечени християнски момчета (аджемиоглани), т.е. с лично име и презиме на населеното мястото или района, откъдето са взети. Така например, в димотишкия мюлк на Рум Мехмед паша, изпълнявал службата на велик везир при султан Мехмед II, заедно с робите му са регистрирани 20 глави на християнски домакинства с имена като Здравко Вардарлу, Тодор Пирлепе, Алекси Манастирлу, Никола Арнаут. От данъчните им вставки ставало ясно, че са облагани не като роби, а по общия ред, подобно на останалите немюсюлмани. [24]

В периодите на неуспешни войни или мир, както и в по-късните години, широко се прилагал един друг метод за „запълване” на поземлените мюлкове и вакъфи, който разчитал на присвояването на скитащото в империята население. Това били т. нар. хайманета – хора без установено местожителство, вероятно забягнали от предишния си господар в търсене на нови възможности за препитание или по-сигурно място за живот. Изглежда споменатата практика също била привилегия предимно за по-влиятелни феодали, защото хайманета се откриват само в мюлковете, вакъфите и султанските хасове. [25] В създалата се конкуренция за присвояването на този „свободен” човешки ресурс вероятно се пораждали конфликти, затова по-влиятелните и предприемчиви феодали предвидливо се подсигурявали с нарочен ферман, който им разрешавал да заселват опразнени села. [26] Последното показва, че въпросната практика се толерирала от държавата, защото в някаква степен обслужвала целите на вътрешната ѝ политика по оживяване на пустеещи места.

***

За да стане вакъфът по-привлекателно място за живеене, вакъфската рая обикновено била освобождавана от някои извънредни данъци и тегоби, а други плащала в намален размер. В предишни публикации стана дума, че подобни данъчни облекчения ползваха също различните категории население със специални задължения в Османската империя. Но ако в дербенджийските селища например, привилегиите имаха ограничен обхват върху няколкото десетки домакинства заети пряко с охраната на проходите, от данъчните облекчения във вакъфите често се възползвало цялото им население. А то понякога било твърде многобройно, особено в големите поземлени вакъфи на султана и неговите висши държавни сановници.

Привилегиите на вакъфската рая касаещи държавните данъци се разписвали не във вакъфнамето, което защитавало „вечността” на вакъфа, а в отделен нарочно издаден ферман. По този начин централната власт си оставяла възможност за контрол чрез преразглеждане на своите решения. Издействането на фермана било изцяло заслуга на вакъф-сахиба и зависело от неговото положение в йерархията и обществото. Колкото по-влиятелен и авторитетен бил той, толкова повече привилегии за своя вакъф можел да подсигури. Разбира се в тази си дейност той се водел от съвсем прагматични цели. От една страна с освобождаването на своята вакъфска рая от тежките и разорителни извънредни държавни данъци той допринасял за подобряване на нейното благосъстояние, което водело до повече приходи за вакъфа от полагащата му се феодална рента като десятъкът върху селскостопанската продукция, облагането на домашните животни и т. нат. От друга страна, колкото по-малко взаимоотношения с фиска имал вакъфът, толкова по-малко зависим бил той от държавата. Някои вакъф-сахиби си издействали дори правото да прибират поголовния данък джизие, с което си гарантирали почти пълен финансов имунитет. [27] И все пак държавата трудно преглъщала пропуснатите ползи от този важен за нея данък и ако в някой момент не отменяла изцяло въпросната привилегия, то с обезценяването на акчето започнала да прибира разликата между актуалния размер на джизието и първоначално определената сума за вакъфа под формата на инфлационна надбавка зияде-и джизие (букв. „допълнително джизие”). [28]

Някои влиятелни вакъф-сахиби проявили лична законодателна инициатива и по силата на собствен закон (канунаме) облекчили данъчната тежест върху своята вакъфска рая за сметка на част от полагащата се на вакъфа феодалната рента. Такъв например бил случаят с Касъм паша, който дал на жителите на село Дряново, Търновско следните облекчения: данък харадж плащали само задомените мъже, а от вдовици и неженени младежи не се изисквал; на всички жители на вакъфа се опрощавал поземления данък испенч, както и събирането на дърва за огрев и сено; чобаните плащали данък върху овцете веднъж на три години, а не ежегодно; с данък се облагала всяка втора свиня. В допълнение на горното, Касъм паша издействал за своя вакъф и „многобройни султански заповеди”, чрез които освободил раята от различни държавни вземания като извънредния данък авариз-и дивайне, вземане на момчета за гребци и еничари, принудително пренасяне на товари, строеж на крепости и отглеждане на коне. [29] 

***

И така, споменатите инициативи целяли привличането на производително население в поземлените мюлкове и вакъфи, които за разлика от градските често се конституирали върху празни села и пустеещи земи. Както вече стана дума, това бил единственият законен път за увеличаване на тяхната приходоносност. Макар този път не винаги да се извървявал по очертаните от закона правила, държавата толерирала подобни практики, защото имала интерес от оживяване на запустелите територии и разчитала на вакъфската институция за поддържането на градската инфраструктура и мюсюлманските религиозни учреждения. Това улеснило още повече миграцията на население към вакъфите, които се превърнали в по-привлекателно място за живот в сравнение с обикновените тимари и зиамети, където шетали алчни спекуланти и местни дерибеи, често в симбиотична връзка едни с други. Все повече хора предпочитали да се заселват трайно във вакъфските владения, където в условията на поносимо данъчно бреме и относително безопасна среда, успявали да водят един по-достоен живот. От увеличаващата се популация, намалената данъчна тежест и кредитно-лихварския капитал на вакъфите се възползвали също предприемчиви търговци и занаятчии, които намирали в тях нови възможности за успешна стопанска изява. Много вакъфски села постепенно се разраснали и придобили градски облик. Сред живеещото в тях християнско население се заформила прослойка, която натрупала достатъчно капитал, влияние и самочувствие, за да си позволи собствени благотворителни инициативи. Това били представителите на прохождащото еснафство, чиито имена можем да разчетем и днес в оцелелите ктиторски надписи по стените на съградените с тяхна помощ църковни храмове. Като започнем с построените в периода XVI-XVIII век малки неугледни църкви, които въпреки скромната си и еднотипна архитектура, обусловена от тогавашното рестриктивно османско законодателство, често крият зад дебелите си полувкопани стени един изключителен свят на образи, багри и послания, понякога сравними с постиженията на старите зографи, творили по времето на Второто българско царство; [30] и завършим с монументалните храмове и красиви обществени и жилищни сгради от XIX век, съхранили традициите на развилите се в някои вакъфски селища родни строителни и художествени центрове. [31]

Сам по себе си обаче вакъфският статут не гарантирал благополучие. Животът в тази институция зависел от много фактори като влиянието и авторитета на вакъф-сахиба, управленските способности на мютевалията, географските особености и демографския потенциал на мястото, болестните епидемии, способностите на живеещото във вакъфа производително население, политическото и икономическото състояние на османската държава като цяло. От една страна обусловената от шериата консервативност на институцията отчасти пазела вакъфа от опитите на някои алчни местни феодали и дори държавата да се домогнат до неговите приходи, но от друга страна пречела на икономическото му развитие в един по-дългосрочен план. Това спъващо влияние се проявявало особено силно в периодите на висока инфлация, защото нямало как един икономически субект да управлява ефективно своите активи във финансови рамки нормирани преди десетки и дори стотици (!) години. Поредицата неуспешни войни на Османската империя, както и започналите през XVIII в. процеси на реформи, съпътствани от отваряне към европейските пазари, допълнително подкопали устоите на консервативната вакъфска институция и тя все по-трудно се вписвала в новите икономически реалности. Много от вакъфите започнали да изпитват сериозни финансови затруднения, част от тях обеднели, а други фалирали. Тогава държавата си взимала обратно това, което ѝ се полагало, [32] а несвикналата с произволите на разни бирници вакъфска рая, отново влизала в незавидната си роля на хаймане и поемала по прашните пътища на империята да дири нови възможности за препитание. Ето защо понякога източниците регистрират и отлив на население от вакъфите. Като например от споменатия вакъф на Касъм паша в Дряново, който въпреки че към 20-те години на XVII в. натрупал огромни за времето си приходи в размер на 1 340 229 акчета, [33] половин век по-късно документите регистрират как селяни напускат вакъфа и се заселват „в градчета, села и чифлици на влиятелни хора” в Севлиевско, Разградско и дори оттатък Балкана – в Сливенско, Старозагорско и Новозагорско. [34]. Друг документ от същата година ни подсказва и за причините, подбудили тези миграции – незаконни данъчни притеснения от страна на мютеселима (зам. управителя) на Никопол. [35] Важен момент също е споменаването в тези източници на чифлика като предпочетено място за заселване. Тази форма на земевладение може би се оказала по-гъвкава и приспособима в прехода от старите феодални порядки към зараждащите се през XVIII в. нови капиталистически отношения в балканското стопанство. 

През XIX в. различните данъчни привилегии на населението вече са отменени, а след Танзимата данъчното облагане е унифицирано. Проникващите пазарни принципи променили из основи някои от вековно установените модели на стопански взаимоотношения в империята. Нямало как тези процеси да подминат и вакъфската институция, която въпреки опитите на държавата да бъде реформирана, [36] постепенно загубила своята привлекателност. За обикновения селянин, владеещ парче неплодородна земя в Балкана, битието на „вакъфска рая” вече не носело никакви съществени предимства. Започнали първите по-значими трайни миграции на население от планинските вакъфи към селата и чифлиците в равнината.

***

В края на това дълго писание само ще споменем накратко някои търновски вакъфи.

Един от най-старите бил този на Фируз бей, заслужил военачалник на султан Мурад II. Неговите владения включвали Бяла черква, Павликени, Стамболово, Михалци и още няколко села. С приходите от вакъфа се издържала джамията на хълма Царевец и принадлежащите ѝ обществени сгради.

Във вакъфа на Рюстем паша, велик везир и зет на султан Сюлейман I Великолепни, освен вече споменатите Арбанаси, Лясковец, Горна Оряховица и Долна Оряховица, попадало и стражишкото село Царски извор. Техните приходи се изразходвали за строежа и поддръжката на множество обществени сгради, плод на строителните инициативи на пашата.

Килифарево и Трявна се управлявали от вакъфа на секбан Кара Али, който се грижел за издръжката на тюрбето на султан Селим II в Ая София.

Касъм паша, за който също вече стана дума, бил румелийски бейлербей при султан Мехмед II и везир при Баязид II. За издръжката на своя имарет в Одрин учредил вакъф, който включвал Дряново, а вероятно и други села в Търновско.

И накрая, най-важният за нас вакъф, създаден от Еметулах Рабия Гюлнуш, съпруга на сулан Мехмед IV и майка на султаните Мустафа II и Ахмед III. В нейната огромна фондация влизали приходоизточници от градовете Търново, Ловеч и Свищов, заедно с още 24 от принадлежащите им села и едно старозагорско село. Сред търновските села е и Елена със всичките ѝ махали, в които се родиха и живяха нашите предци. С техните данъци беше издържан комплексът Йени Валиде джамия в истанбулския квартал Юскюдар. Но повече за еленския вакъф, ще разберем в следваща публикация…

Населени места с вакъфски статут в Търновската каза.

_______________________

1. Тодорова, М., Подбрани извори за историята на балканските народи (XV-XIX в.), София, 2008, стр. 79-80. Препечатано от ТИБИ, сер. XV-XVI.

2. За повече информация относно същността и ролята на вакъфската институция в османското общество, виж Мутафчиева, В., Османска социално-икономическа история, София, 1993; Радушев, Е., Аграрните институции в Османската империя през XVII–XVIII век, София, 1995; Иванова, Св., Християнска и мюсюлманска благотворителност по българските земи, XVI-XVIII век (документи, участници, институции). В: Дарителство и взаимопомощ в българското общество през 16-19 век, София, 2003; Борисов, Д., Османският поземлен вакъф – същност и инструментализация. В: Вакъфите в България – сборник, София, 2020; Иналджък, Х., Османската империя. Класическият период 1300–1600, София, 2006; Gökbilgin, М., XV – XVI Asırlarda Edirne ve Paşa Livâsı: Vakıflar, Mülkler, Mukataalar, Istanbul, 1952.

3. Иванова, Св., Цит. съч., стр. 23-25.

4. Един не съвсем точен аналог на зекята е индулгенцията в западното християнство.

5. Радушев Е., Цит. съч., стр. 173. Далечни светски аналози на вакъфа са днешните юридически лица с нестопанска цел като благотворителните фондации например.

6. Ако използваме съвременна терминология, това били имотите „в регулация”.

7. Турският историк Иомер Лютфи Баркан пръв въвежда в своите съчинения термина „поземлен мюлк”, който по-късно е възприет и от българските османисти.

8. Мутафчиева, В., Цит. съч., стр. 94; Радушев, Е., Цит. съч., стр. 216-218.

9. Yinanç, М., Türkiye Tarihi, Selçuklular Devri: I, Anadolu'nun Fethi, İstanbul 1944, sf. 9.

10. Иналджък, Х., Цит. съч., стр. 142.

11.  Цветкова, Б., Извори за историята на българското право, т. 2, София, 1971, стр. 185-186.

12. Мутафчиева, В., Цит. съч., стр. 381-382. 

13. Изследванията показват, че средно около 1/3 от поземления фонд в империята бил вакъфиран. Виж Мутафчиева, В., Цит. съч., стр. 120-121.

14. Радушев Е., Цит. съч., стр. 176-177.

15. Мутафчиева, В., Цит. съч., стр. 123.

16. Тези процеси са лесно проследими и в наличните у нас османски документи. От един частично запазен регистър на мюлкове и вакъфи в Северна България от средата на XVI век, разбираме, че старите вакъфи преди време били иззети и дадени като тимари, а понастоящем вакъфският им статут отново е потвърден чрез султанско благоволение. Виж ОАК 217/8, л. 2б, л.8а, НБКМ-София, В: ТИБИ, т. 3, София, 1972, стр. 430, 437 

17. Изглежда ограниченията не стигнали до абсолютна забрана, защото точно от това време датира мюлкът (също превърнат във вакъф) на придворния лекар Ахъ Челеби, който включвал обширни области в Родопите около гр. Смолян. Виж Маринов, П., Документ от 16 век – името Ахъ-челеби, В: сп. Родопа, бр. 9/1937, стр. 2-3. 

18. Кийл, М., България под османска власт, София, 2017, стр. 760-761.

19. Мутафчиева, В., Цит. съч., стр. 107; Barkan, L., XV ve XVI Asırlarda Osmanlı İmparatorluğunda Toprak İşçiliğinin Organizasyonu Şekilleri, Istanbul, 1939, sf. 411-412.

20. Кийл, М., Изкуство и общество в България през турския период, София, 2002, стр. 86-88.

21. Пак там, стр. 87. Първоизточник Der Fromme Sultan Bayezid: Die Geschichte seiner Herrshcaft (1481-1512) nach den altosmanischen Chroniken des Oruç und des Anonymus Hanivaldanus. In: Osmanische Geschichtsschreiber 9, Graz, 1978.

22. TT.d 382, CDA-Istanbul/НБКМ-София, стр. 772-774, В: Калицин, М., Мутафова, Кр., Подбрани османски документи за Търново и Търновската каза, Велико Търново, 2012, стр. 255-259; ОАК 217/8, л. 24а-25а, НБКМ-София, В: ТИБИ, т. 3, София, 1972, стр. 455-457.

23. Изследователите не са категорични относно произхода на Рюстем паша. В различните източници му се приписва босненски, хърватски, албански и дори сръбски произход. 

24. Мутафчиева, В., Цит, стр. 111; Gökbilgin, М., sf. 119, 249, 335.

25. Пак там, стр. 112-113.

26. Пак там.

27. Пак там, стр. 102. 

28. Радушев Е., Цит. съч., стр. 197; Кийл, М., България под османска власт, София, 2017, стр. 605. Виж също D.385, НБКМ-София, В: ТИБИ, т. 7, София, 1986,стр. 136.

29. ОАК 217/8, л. 8а-10б, НБКМ-София, В: ТИБИ, т. 3, София, 1972, стр. 437-440; Калицин, М., Мутафова, Цит. съч., стр. 271-276.

30. Блестящи примери за храмово строителство и стенопис от този период могат да се видят в Арбанаси, В. Търново, Видин, Бобошево, Вуково, Добърско, Прибой, Марица, Алино, Курило, Сеславци и др.

31. Тук можем да споменем оставеното ни наследство от майсторите строители, дърворезбари и зографи от Дряново, Трявна, Тетевен, Етрополе, Елена, Карлово, Калофер, Брацигово, Банско, Разлог, Самоков и други места, част от които са извън пределите на днешна България.

32. Въпреки „вечния” статут на вакъфа, шериатското законодателство допускало неговата ликвидация при погиване на имуществото му. Това било логично – ако вакъфът няма имущество, няма да има и приходи, съответно няма да може да осъществява богоугодната си дейност.

33. Мутафчиева, В., Цит. съч., стр. 429.

34. Majer, G., Das Osmanische "Register buch der Beschwerden” (Ṣikāyet Defteri) von Jahre 1675, Wien, 1984, p. 95b; Публикуван превод В: Калицин, М., Мутафова, Кр,, Цит. съч., стр. 334-335.

35. Пак там, съответно p. 217а/III и стр. 340.

36. През 1826 г. например било създадено специално министерство на вакъфите (Евакаф незарети), а през 1859 г. е приет Закон за управлението на вакъфите. Митев, Пл., Вакъфите в поземлените отношения през епохата на Танзимата. В: Вакъфите в България – сборник, София, 2020, стр. 149.