Елена като вакъф. Част 3: Коя е Еметуллах Рабиа Гюлнуш Султан?

Родена като Евмания Вория около 1640 г. в гр. Ретимно на остров Крит, който по това време е венецианско владение. Етническият ѝ произход е дискусионен. Според някои изследователи е потомка на венецианската фамилия Верзизи (Verzizzi), но според други е гъркиня с рождено име Евгения. [40] Младото момиче попада в Истанбул като робиня след превземането на родния ѝ град от османците. Това е времето на поредната османо-венецианската война от 1645–1669 година, след която Крит пада под османска власт. Изпратена е в двореца, където в продължение на няколко години получава образование и е конвертирана в исляма под името Еметуллах Рабиа Гюлнуш [41]. Нейната красота и интелигентност не остават незабелязани и когато навършва пълнолетие е подготвена за наложница на младия султан Мехмед IV (1642–1693). Скоро се издига до Хасеки Султан [42] и му ражда две момчета – бъдещите султани Мустафа II и Ахмед III. 

Дали било чувство за любов, амбиция за власт или виртуозен баланс между двете, Гюлнуш влязла не само в сърцето, но и под кожата на своя султан. Стояла неотлъчно до него и когато Мехмед решил да се премести да живее от Истанбул в Одрин, с готовност загърбила столицата и го последвала заедно с целия харем. Често придружавала султана в дългите му ловни излети и изтощителните военни походи, като дори понесла редом с него тежкия разгром на османските войски край Виена през есента на 1683 г. Любопитна подробност е, че бременната Гюлнуш ражда второто си дете някъде в полето край Хаджъоглу Пазарджък (днес гр. Добрич), където султанът спира да презимува при завръщането си от военната кампания в Полша. [43] Техният син Ахмед е единственият принц в османската история, роден извън столицата Истанбул по време на поход. 

Въпреки че при управлението на Мехмед IV Османската империя достига върха на териториалната си експанзия в Европа, съкрушителното поражение след неуспешната обсада на Виена и последвалата загуба на територии силно разклащат неговия авторитет. Султанът отдавна е критикуван от улемите, [44] заради разточителните си ловни походи и неглижирането на държавните дела. Фаворизирането от негова страна на град Одрин пред Истанбул също дава повод за недоволство и в столицата все по-често се чуват призиви за свалянето му от власт. По това време Гюлнуш прави първите си опити за намеса в политиката, забърквайки се в няколко дворцови интриги за да помогне на своя султан. Опитва с подкуп да успокои недоволството в еничарския корпус и намира удобна изкупителна жертва в лицето на командващия обсадата на Виена велик везир Кара Мустафа. Убеждава султана да прехвърли цялата вина за военния неуспех върху него и да го ликвидира незабавно. Заповедта за екзекуцията пресреща везира още преди да се е върнал в Истанбул. Удушен е в Белград с копринено въже – стар похват на османците за разправа с високопоставени лица. 

Усилията на Гюлнуш може би спасяват живота на Мехмед IV, но не и престола му. През 1687 г. султанът е детрониран и затворен в Топкапъ. По-късно му е разрешено да напусне двореца и той се оттегля да ловува в горите край любимия Одрин до смъртта си през 1693 г. Междувременно плановете на амбициозната му съпруга да осигури овакантения трон за някой от синовете им се провалят, защото не успява да спечели подкрепа от влиятелните кръгове на улемите. След детронацията на своя любим, Гюлнуш е принудена да напусне Топкапъ и както повелява традицията се премества в Стария дворец заедно с целия си антураж.

През следващите осем години начело на империята се сменят двама зависими от задкулисието и не особено заинтересовани от държавните дела султани. Това са Сюлейман II и Ахмед II, полубратя на Мехмед IV от различни наложници на баща им Ибрахим I. Задържат се на престола за кратко и по ирония на съдбата в следващите няколко десетилетия бъдещето на империята ще зависи от първоначално пренебрегнатите синове на Рабиа Гюлнуш и Мехмед IV. 

С качването на престола на първородния ѝ син Мустафа II през 1695 г. тя възстановява авторитета си в двореца, вече в ролята на Валиде Султан. [45] Редица източници свидетелстват за нейното влияние върху султана в този период, когато империята води битки на няколко фронта. [46] Мустафа II успява да мобилизира наличните ресурси и след като си връща остров Хиос от венецианците, отново повежда войски [47] на северозапад с твърдото намерение най-после да реши в своя полза продължаващия повече от десетилетие конфликт със Свещената лига. Побеждава убедително Хасбургите при Лугос и постига тактическо равенство при Улаш, като междувременно отблъсква напиращите от изток руснаци при османската крепост Азов. Тези победи обаче се оказват кратковременен успех, защото само няколко месеца по-късно Петър I превзема Азов, а обединените сили на Свещената лига нанасят съкрушителен удар на османските войски при Зента. Битката при Зента слага край на вековните амбиции на османците да завоюват Централна Европа. През 1699 г. Портата е принудена да подпише Карловицкия мирен договор, с който приключва продължилата повече от 15 години Велика турска война. Загубени са значителни територии: по-голямата част от Унгария и Трансилвания са оставени на австрийците, Украйна с Подолието и крепостта Каменец на поляците, а вътрешна Далмация, Морея и някои Средиземноморски острови минали под венециански контрол. Година по-късно е сключен мирен договор и с Русия, според който още едно стратегическо за османците владение останало в руски ръце – крепостта Азов.

В настъпилите тежки за империята времена се налагало да бъдат предприети спешни административни и финансови реформи, но Мустафа II подобно на своя баща предпочел да се оттегли в Одрин и да се отдаде на лов и разточителен живот, оставяйки държавните дела в ръцете на великия везир. Сивият кардинал в управлението на империята обаче бил Фейзуллах Ефенди, бивш религиозен учител на Мустафа II, когото под влияние на майка си Гюлнуш султанът назначил за шейх юл-ислям. [48] Този алчен, властолюбив и без управленски способности духовник грубо и безапелационно се намесвал в държавните дела, което предизвикало недоволството на везирите и улемата. Еничарите също недолюбвали шейх юл-исляма заради хронично бавените им заплати и политиката му за неучастие във военни конфликти, когато всички очаквали реванш за загубените територии. По същото време плъзналият в Истанбул слух, че султанът иска да премести столицата в Одрин станал повод за протест в някои съсловия на истанбулските занаятчии, които години наред търпели сериозни икономически загуби, поради отсъствието от града на най-платежоспособните им клиенти в лицето на султанския двор и неговия обслужващ антураж. Само за няколко дни недоволството на различните социални прослойки обхваща цял Истанбул и ескалира в открит бунт срещу властта, чиято кулминация станал т. нар. Одрински инцидент, по време на който султан Мустафа II е принуден да абдикира, а шейх юл-исляма Фейзуллах Ефенди и синът му са убити. [49] В хода на тези безредици Рабиа Гюлнуш отново опитва да спаси султана чрез вече изпитаната тактика за отклоняване на вниманието, а в ролята на изкупителна жертва този път влязъл шейх юл-исляма. Въпреки дългогодишните си близки отношения с Фейзуллах Ефенди, тя не се поколебала да поиска от Мустафа II да предаде компрометирания духовник на метежниците. [50] Султанът първоначално отклонявал настоятелните молби на майка си, а когато притиснат от обстоятелствата най-сетне склонил да пожертва любимия си учител, вече било твърде късно. Неправилната преценка на ситуацията го лишила от престола и едва не му коствала главата.

След кратко колебание водачите на метежниците се отказали от първоначалното си намерение да поставят на престола малолетния принц Ибрахим, син на султан Ахмед II, в полза на другия син на Рабиа Гюлнуш, 30-годишния принц Ахмед. Предугаждайки развоя на събитията тя вече го е подготвила за най-високия държавен пост и през август 1703 година Ахмед III става двадесет и третия султан на Османската империя. Ще мине обаче известно време преди Рабиа Гюлнуш да въстанови своята власт в султанския двор, защото бунтовниците я държат изолирана в стария дворец, опасявайки се от нейните връзки и влияние. Когато най-после напрежението в столицата спада, Валиде султан се завръща в Топкапъ с официална процесия. [51]

Ахмед III си взел поука от грешките на своите предшественици и предпочел да управлява не от Одрин, а от Истанбул. Нямал никакво намерение обаче да бъде марионетка в ръцете на поставилите го престола метежници и с подкрепата на вярното си обкръжение методично започнал да осъществява своя таен план за връщането на властта в ръцете на султанската институция. Първите му стъпки били да умиротвори недисциплинираните еничари. Спечелил лоялността им чрез своевременно изплащане на полагащото се при всяка интронизация възнаграждение, последвано от увеличаване на заплатите. Освободил се от някои ненадеждни еничарски отряди, изпращайки ги на служба далеч от Истанбул и подменил почти цялата дворцова охрана с войници от Одрин. От своите постове в държавната администрация постепенно са отстранени всички назначения на метежниците и на тяхно място са поставени доверени лица. Накрая дошъл ред и на водачите на бунта, които са екзекутирани, а най-верните им сподвижници са заточени и по-късно също убити. [52]

След като се справил с вътрешните си врагове, Ахмед III предприел някои законодателни и финансови реформи, които временно стабилизирали империята. Интелектуалец по природа, султанът имал солидно образование и задълбочени познания в областта на историята, философията, поезията, калиграфията и ислямската теология. Макар да бил изключителен стрелец, нямал особен афинитет към военните дела и във външнополитически план се придържал към политика на неутралитет в тежките военни конфликти обхванали по това време Европа. [53] Но подобна позиция няма как да бъде в съответствие с военната доктрина на една империя и винаги когато обстоятелствата позволявали, провоенните фракции не пропускали своя шанс за разправа с външните врагове на империята. Ще – не ще, Ахмед III се съобразявал с тях и по време на двадесет и седем годишното си управление му се наложило да води три войни.

След краха на шведите във Великата северна война, техният крал Карл XII избягал от преследващите го руски войски на османска територия и с малък антураж и остатъците от своята войска се установил край крепостта Бендер. Докато бил в изгнание кралят всячески се опитвал да спечели османците на своя страна и непрекъснато ги провокирал да започнат война срещу общия им враг Русия. Освен шведите, интриги в тази посока плетели също французите и кримските татари. В тази напрегната обстановка Валиде султан следи отблизо събитията и изглежда активно участва във вземането на решения. Доказателство за нейната политическа ангажираност и влияние в османския двор е запазената от този период лична кореспонденция с Карл XII, в която тя се обръща към шведския крал с ласкателното „мой силен и възвишен син, мой лъв”. [54] Когато Петър I недипломатично и ултимативно поискал от султана да експулсира Карл XII, станало пределно ясно, че поредната османо-руска война е неизбежна. Започналите в началото на юли 1711 г. военни действия обаче продължили кратко. В решителната битка при река Прут османците обкръжили безнадеждно неподготвените руснаци и за да спаси войската си от гибел, Петър I се принудил да иска мир. Според клаузите на сключеният между двете империи Прутски мирен договор руснаците връщат азовската крепост на османците и се ангажират да разрушат някои от своите гранични крепости. Освен това Русия се задължила да не се намесва във вътрешните работи на Полско-литовско кралство, както и да осигури условия за безопасно преминаване през нейна територия на Карл XII за завръщането му в Швеция. В следващите две години руснаците шикалкавят относно изпълнението на договора, а шведският крал отказъл да се върне в Швеция и продължил да лобира в султанския двор за продължаване на войната с Русия. Двете империи отново са на ръба на войната, но конфликтът е потушен с дипломатически средства и крехкият мир е закрепен с последвалия Одринския мирен договор от 1713 година. [55]

Вероятно по това време започват здравословните проблеми на вече надхвърлилата 70 години Рабиа Гюлнуш. Състоянието ѝ постепенно се влошава и след няколкомесечно тежко боледуване тя умира на 6 ноември 1715 г в град Одрин. [56] Османската империя току що си е отвоювала обратно полуостров Морея в хода на поредната война с Венеция, но предстои да изгуби нови значителни територии на северозапад след намесата в конфликта на Хабсбургите. Валиде султан не доживява последвалия период на относителен мир, просперитет и културен подем, наречен по-късно Епоха на лалетата. Не дочаква и края на управлението на своя син Ахмед III, който през 1730 г. ще бъде принуден да абдикира в резултат на поредния еничарски бунт. Погребана е в отворена към небето гробница в двора на джамията Йени Валиде в Юскудар, поддържана дълги години от нейния вакъф със средствата изсмукани от нашите предци в Еленско.

____________________

40. За венецианският произход на Рабиа Гюлнуш виж Alderson, A, Structure of the Ottoman Dynasty, Oxford 1956, table XXXVII. Гръцкият произход е фаворизиран в Chassepol, Fr., History of the Grand Visiers, London 1677, p. 168. Като се има предвид, че преди да бъде превзет от османците остров Крит е венецианско владение повече от четири века, не може да се изключи и смесено потекло на Евмания.

41. Пълното ѝ име означава „Слуга на Аллах, Пролет и Благоуханна роза”.

42. Хасеки Султан (букв. отдадена/принадлежаща изключително на султана) е официалната титла на главната съпруга на османските султани. Не е задължително хасеки да бъде в каноничен брак със султана, нито да е родила принц, макар последното да ѝ носи допълнителен престиж и привилегии. Някой султани имали повече от една хасеки, а рекордьор в това отношение станал Ибрахим I, който удостоил с титлата осем от своите жени. С времето титлата девалвира и губи своя престиж, като през XVIII век е заменена от кадън. 

43. Doğru, H., Lehistan’da Bir Osmanli Sultani – IV. Mehmed’in Kamaniçe-Hotin Seferleri ve Bir Masraf Defteri, Istanbul 2006, sf. 52–53.

44. Улемите (от араб. „аалим” – букв. „учен”) са привелигирована прослойка ислямски религиозни учени. Силата на тяхното влияние върху политическите процеси в ислямските държави варира във времето и различните общности.

45. Валиде Султан е официална титла на майката на управляващия султан. Валиде султаните обикновено се занимават с благотворителност, но позицията им в османския двор има огромен властови потенциал, особено ако на престола застане непълнолетен, неопитен или незаинтересован от държавните дела султан. Един продължителен период от историята на Османската империя, по време на който политичеката власт фактически е в ръцете на султанските майки е наречен Султанат на жените.

46. Argit, B., A Queen Mother and the Ottoman Imperial Harem: Rabia Gülnuş Emetullah Valide Sultan (1640–1715), In: Concubines and Courtesans: Women and Slavery in Islamic History, Oxford 2017, p. 211-212.

47. Мустафа II е последният османски султан, застанал начело на войските си по време на поход.

48. Шейх юл-ислям е най-високият пост в йерархията на ислямското духовенство.

49. Садулов, А., История на Османската империя, В. Търново 2000, стр. 149-150.

50. Argit, B., Цит. съч., p 212

51. Argit, B., Цит. съч., p. 213.

52. Садулов, А., Цит. съч., стр. 151.

53. Между 1700 и 1721 година в Европа се водят две войни – Войната за испанското наследство и Великата северна война.

54. Argit, B., Цит. съч., p. 215.

55. Садулов, А., Цит. съч., стр. 152-153.

56. Sakaoğlu, N., Bu Mülkün Kadın Sultanları, Istanbul 2015, sf. 375-376

Приложение 15
Рабиа Гюлнуш Султан.
Портрет от френският гравьор и издател Nicolas de Larmessin (1632–1694). Източник: Les augustes représentations de tous les rois de France, depuis Pharamond jusqu'à Louis XIV,... avec un abrégé historique sous chacun, contenant leurs naissances, inclinations et actions plus remarquables pendant leurs règnes, Paris 1690, p. 186 (https://gallica.bnf.fr/ark:/12148/btv1b84543563/f70.item)