Елена като вакъф. Част 2: Вакъфът на Еметуллах Рабиа Гюлнуш

Ако дербенджийството имаше важна роля за развитието на Елена в периода XV-XVII век и вероятно беше причина за нейната поява подобно на други селища в Османската империя, влиянието на вакъфския статут надхвърля границите на населеното място и преобразява радикално социално-икономическия и демографския облик на целия Еленски Балкан. В резултат на политиките за оживяване и развитие на поземлените вакъфи, за по-малко от век в това полупусто планинско пространство се създават условия за появата на своеобразен конгломерат от колибарски селища, за които Елена ще се превърне в естествен административен, икономически и културно-просветен център. 

Малко предистория

За вакъфския статут на Елена се знае малко. Темата не е била предмет на сериозно историческо изследване и в българската историография могат да се намерят само податки. Стефан Бобчев например публикува превод на документ от 1841 г, с който се препотвърждават вакъфските граници на селата Елена, Беброво, Златарица и Капиново. [1] Оригиналът на документа вероятно не е запазен, но според публикацията село Елена и махалите му били част от вакъфите на Старата султанска майка, дарени ѝ от султан Мехмед хан, чиито приходи се използвали за поддръжката на джамии и училища в Юскюдар [2]. Понеже с времето границите и населението на вакъфа се променили, наложило се отново да се опишат.

Без да посочва източник, Никола Станев публикува подобен превод на вероятно същия документ [3] и предполага, че вакъфът е дарен от султаните Мехмед I или Мехмед II, отхвърляйки възможността това да се е случило при по-късно управлявалите Мехмед III и Мехмед IV с малко наивния аргумент, че „поради безредиците в империята те едва ли биха имали време да се занимават с вакъфи”. Авторът прави и друго невярно предположение, че споменатата в документа „стара майка султанка (баба)” [sic!] може би е Тамара Хатун (Кера Тамара), наложницата на султан Мурад I и дъщеря на цар Иван Александър и царица Теодора. 

Най-важните и достоверни подробности относно вакъфския статут на Елена узнахме благодарение на нидерланския изследовател Махиел Кийл, който направи обществено достояние един вакъфски регистър от архива на Главната дирекция на поземлените имоти и кадастъра в Анкара. [4] Документът е датиран към 29 март 1710 година и хвърля лъч светлина върху тъмното вакъфско минало на Елена. [Приложение 1]

Фондацията

От уводната част на регистъра [5] узнаваме, че султан Ахмед хан, син на Мехмед хан, е връчил на своята майка (Валиде султан) указ, с който я дарява и въвежда във владение на села и мезри, спадащи към приходоизточниците на градовете Свищов, Търново и Ловеч, които се намират в санджаците Никопол [6] и Паша [7]. Впоследствие тя ги вакъфирала, за да осигури необходимите средства по поддръжката и изплащането на заплати на служителите в благотворителните си обекти в квартал Юскюдар на Истанбул. Годината на издаване на документа и султанският подпис категорично показват, че става дума за султан Ахмед III, управлявал в периода от 1703 до 1730 година. [Приложение 2] Публикуваните от Бобчев и Станев преводи са на по-късен потвърдителен акт на вакъфа (виж част 1), издаден две години след качването на престола на султан Абдул Меджид I. Очевидно качеството на тези преводи е незадоволително, защото както вече стана дума, не султан Мехмед, а синът му султан Ахмед дарява майка си с владение. Макар учредителката на вакъфа да не е спомената поименно, общоизвестен факт е, че майка на Ахмед III е Еметуллах Рабиа Гюлнуш.

Благотворителната дейност на Рабиа Гюлнюш започва още при управлението на нейния съпруг султан Мехмед IV [8], но своя най-мащабен проект тя осъществява едва през 1709 г., когато на престола е по-малкият ѝ син Ахмед III. Резултатът от тази амбициозна инициатива е голям архитектурен комплекс в истанбулския квартал Юскюдар, който включва джамията Йени валиде, училище, библиотека, приют с кухня за бедни, чешма, а по-късно мавзолей и магазини. Както може да се очаква, издръжката на подобен обект е скъпо начинание, затова учреденият в негова полза вакъф бил подобаващо голям. Освен приходоизточници в градовете Търново, Ловеч и Свищов, фондацията включвала още 24 от прилежащите им села плюс едно село в Старозагорско. Под номер 30 в съдържанието на регистъра откриваме село Елена, спадащо към Търново. [Приложение 3]

Вземайки предвид написаното в част 1, можем да обобобщим, че село Елена е било част от огромен поземлен вакъф, учреден от висш член на султанската династия. Тези вакъфи съответствали по ранг на султанските и подобно на тях се управлявали напълно самостоятелно в условията на финансов имунитет. Макар да били под пряката опека на държавната канцелария, никакви други държавни институции или длъжностни лица нямали право да се намесват в делата им. Вакъфът е създаден около 1708-1709 г. при управлението на Ахмед III, който извадил от обръщение селища и земи от султанските си хасове в днешните територии на Северна и Южна България, за да ги подари на своята майка Еметуллах Рабиа Гюлнюш. Тя на свой ред ги вакъфирала в полза на новопостроения комплекс Йени валиде в Юскюдар. [Приложение 4] За съжаление учредителният акт, който би ни разкрил повече подробности за тази фондация, не е открит.

_______________________

1. Бобчев, Ст., Сборник на българските юридически обичаи, ч. II, т. 3, София, 1915, стр. 216-223; Еленски сборник, кн. 2, София 1938, стр. 88-90. Преводач: П. Георгиев.

2. Квартал на Истанбул, намиращ се на азиатския бряг на Босфора. Кварталът е наследник на древногръцкия град Хрисополис, известен през Средновековието с името Скутарион.

3. Станев, Н., История на Търновската предбалканска котловина, София 1942, стр. 20-21.

4. KK144, TKGM – Ankara; Кийл, М., Демографски промени в Дунавска България (1480–1710) (според османски изворов материал от турските държавни архиви), В: Втори международен конгрес на българистиката, София, 23 май – 3 юни 1986 г. Доклади, т. 7: България през XV-XIX век, съст. Б. Киряков, София 1989, стр. 49-75; България под османска власт, София 2017, стр. 91-92. Тук искам да благодаря на г-н Емил Енчев за предоставеното копие на оригинала на документа, както и за споделените разходи за част от преводаческите услуги.

5. Преводът на уводната част на регистъра е на доц. Мария Калицин, но тук не е цитиран дословно. На читателите са спестени характерните за официалната османска документация вежливи обръщения, възхвали и титли, които излишно разтягат и затормозяват текста. 

6. Никополският санджак е административно-териториална единица с център гр. Никопол. Създаден е върху територията на бившето Търновското царство и обхващал по-голямата част от днешна Северна България.

7. Санджак Паша е административно-териториална единица, която е включвала области от днешните държави България, Турция, Гърция и Северна Македония. През XV в. център на санджака е гр. Одрин, а от нач. на XVI в. – гр. София.

8. Argit, B., A Queen Mother and the Ottoman Imperial Harem: Rabia Gülnuş Emetullah Valide Sultan (1640–1715), In: Concubines and Courtesans: Women and Slavery in Islamic History, Oxford 2017, p. 216-217.

Приложение 1.

KK144, TKGM – Ankara.

Предната корица на вакъфския регистър

Приложение 2.

KK144, TKGM – Ankara. 
Kалиграфският подпис (тура) на султан Ахмед III.

Приложение 3.

KK144, TKGM – Ankara. 
Съдържанието на регистъра,

където под номер 30 е отбелязано село Елена.

Приложение 4.

Комплексът Йени валиде в кв. Юскюдар на Истанбул

се намира в непосредствена близост до пристанището.

(следва)