Родени сираци

Четиридесетте години на XIX век, село Драгийци, Еленско. Четем в османските регистри:

Сирак Стайко, син на Петко – на 15 години;
Сирак Петко, син на Добри – на 2 години;
Неговият брат Добри, син на Добри – на 6 месеца;
Сирак Йован, син на Йован – на 8 години;
Стайко, син на Стайко – на 5 години [с баща зачеркнат от регистъра като починал, бел. моя]...[1]

Забелязвате ли нещо? Точно така, някои от осиротелите момчета носят имената на своите бащи!

От стари времена се смята, че да кръстиш дете на починал човек е лоша поличба. Животът обаче понякога е твърде превратен, за да бъде вкаран в тясното русло на някаква си традиция, колкото стара и консервативна да е тя. Ето защо традициите си имат изключения, които с течение на времето също се превръщат в… традиции. Например, когато бащата умре малко преди раждането или кръщаването на сина си, широко разпространена практика е детето да наследи неговото име. Смисълът на подобен жест е мемориален – да се почете името на мъртвия, защото починалият баща няма да дочака внуци, които да продължат името му съгласно установената традиция. Затова името трябва да се поднови преждевременно, като един вид застраховка, че „няма да се затрие”. [2] Тази стара българска кръщелна практика е известна на специалистите и османските поименни регистри от XIX в. я „хващат” много добре. 

Макар по-рядко, същото правило се прилагало и за родените момичета, когато майката почине при раждането или съвсем скоро след това. По обясними причини за тях можем да разберем предимно от следосвобоженската документация. През 1940 г. Радню Иванов Драгиев губи своята съпруга Цона Стефанова Христова, която почива от усложнения един ден след раждането на петото им дете. Малката Цонка оцелява и продължава да носи името на починалата си майка и до днес. Да ни е жива и здрава!

Забележка: Важно за изследователите-генеалози! Как косвено можем да узнаем годината на смърт на човек, ако събитието не е документирано. Когато син или дъщеря носят името на своя баща, респ. майка, много вероятно е родителят да е починал около момента на раждане на своето дете. В османските поименни регистри момчето обикновено е записано като „сирак”.

_________________

1. Cumhurbaşkanlığı Devlet Arşivleri - Istanbul, BOA, ML.CRD.d.384

2. Кръстева-Благоева, Е. Личното име в българската традиция, София 1999

Отново за рождената година на Филип Тотю

Няма връзка с Драгийци, но все пак е оттатък баира и може да е интересно за някои от вас.

Докато работех по идентификацията на някои Хаинбоазки села и махали в един османски нюфус регистър от 1844 г. (1), вниманието ми се насочи към махала Гърците – родното място на българския хайдутин, воевода и революционер Тодор Тодоров Станчев, по известен като Филип Тотю.

Дълги години за рождена година на легендарния войвода се приемаше посочената от неговите биографи Симидов и Ферманджиев 1830 година. (2) Пръв постави под съмнение този „факт” Иван Марков в своята статия „Истината за годината на раждане на Филип Тотю”. (3) С последователни и логични разсъждения, авторът на статията стига до извода, че войводата трябва да е роден пет години по-късно от общоприетото, т.е. през 1835 година. В подкрепа на своето твърдение той обръща внимание на някои важни детайли като: несъответствия между продиктуваните лично от войводата пред Филип Симидов спомени и написаното по-късно от биографа; годината на строеж и освещаване на Караасанската черква, където е кръстен; годините на раждане на неговите братя и сестри и др.

Нека надникнем какво пише в споменатия по-горе османски регистър. През 40-те години на XIX век махалата се нарича Урумлар и наброява около 30-тина жители, разпределени в 4-5 домакинства. В документа са записани поименно 19 жители от мъжки пол на възраст от 1 до 80 години. Сред тях се разчитат имената на самия войвода, неговия брат, баща, чичо и братовчеди по бащина линия. Войводата е записан последен в регистъра под името Топю или Тойо. Лекото несъответствие с добилото популярност негово галено име, вероятно се дължи на допусната от регистратора неточност. Отбелязаната възраст под името е 4 години, от което следва, че би трябвало да е роден през 1840 година. 

Тази година обаче не е в съответствие с някои други негови биографични данни, напр. че се е венчал през 1853 г. на 18 годишна възраст. Ето защо се налага да потвърдим данните от нюфус регистъра с такива от друг източник. За съжаление в момента не разполагам с други документи от този период за това населено място, но за съседния Еленски регион установих, че тамошният нюфус регистър от 1844 г. (4) е препис от по-стар регистър от 1840 г. (5), с не дотам акуратно актуализирана информация. Въпреки че този по-стар регистър се оказа фрагмент от само два листа разкъсани почти през средата, все пак бяха оцелели няколко десетки имена за две еленски махали. Съпоставяйки тези данни с наличните за същите две махали в следващия регистър от 1844 г. установих, че възрастта на регистрираните лица е преписана, без да е отчетена 4-годишната времева разлика между издаването на двата документа. Следователно, коректната възраст е записаната в регистъра от 1840 г., а към възрастта на лицата в регистъра от 1844 г., трябва да се прибавят още 4 години.

Твърде вероятно е ситуацията с нюфус регистъра от 1844 г. за мах. Гърците да е подобна. Изглежда, че регистрите от 1844 г. (ако приемем датировката за вярна) не са резултат от действително проведено преброяване на населението, или поне не навсякъде. Както вече видяхме, за някои региони като Еленския например, османската администрация се е позовала на наличните данни в по-стари регистри, като в процеса на актуализация са допускани очевидни грешки. Прилагайки същите разсъждения за селата и махалите край Хаинбоаз, можем да направим обосновано допускане, че през 1844 г. Филип Тотю не е на 4, както е записано в регистъра, а на 8 години, от което следва, че е роден през 1836 г. Понеже точната рождена дата на воеводата не е известна със сигурност, не може да се отхвърли също вероятността Филип Тотю да е бил на ненавършени 9 години към момента на издаване на регистъра, които е щял да навърши по-късно същата година, т.е. да е роден през 1835 г.

В заключение, като вземем предвид наличната до момента информация и публикуваните тук нови данни от османски нюфус регистър, можем да приемем, че Филип Тотю е роден между 1835 и 1836 година.

Източници:

1. Cumhurbaşkanlığı Devlet Arşivleri (CDA) - Istanbul, BOA, NFS.d.6379
2. https://voivodi.eu/…/stat…/istinata-za-godinata-filip-totyu/
3. Симидов, Ф. Прочутият Филип Тотю войвода. София, 1972; Ферманджиев, Н. Родови хроники. София, 1977
4. CDA - Istanbul, BOA, NFS.d.6389

5. CDA - Istanbul, BOA, ML.CRD.d.408

***

Следва непрофесионален превод на нюфус регистъра за колиби Гърците.

Колиби Урумлар (1), спадащи към споменатото село. (2)
Петри, син на Педко, 80 г., среден на ръст с бяла брада, дъскар, средна (3) категория. 
[Негов] син Пейо, 40 г., среден на ръст с руси мустаци, средна категория.
Друг [син] Думан, 30 г., средна категория.
[Негов] внук Петри, син на Думан, 3 г.
Друг [внук] Петър, син на Пейо, 6 г., низша категория.
Друг [внук] Балю/Палю?, 3 г., низша категория.
Друг [внук] Васил, 2 г., низша категория.
Друг [внук] Димо, 1 г.
Друг [внук] Колю, 4 г.
Продан, син на Станчо, 49 г., среден на ръст с руси мустаци, дъскар, средна категория. (4)
[Негов] син Колю, 19 г., с пълни бузи, средна категория.
Друг [син] Стоян, 18 г., средна категория.
Друг [син] Тодор, 7 г.
Сирак Продан, син на Ратко, 5 г.
[Негов] брат Станчо, син на Ратко, 3 г.
Друг [брат] Педко, 1 г.
Тодор, син на Станчо, [не е посочена възраст], среден на ръст с черни мустаци, средна категория. (5)
[Негов] син Стойко, 7 г. (6)
Друг [син] Топю/Тойо?, 4 г. (7)
Бележки:
1. Колиби Гърците, днес към с. Вонеща вода
2. Град Килифарево, тогава село
3. Ставка на поголовния данък джизие
4. Чичо на Филип Тотю
5. Баща на Филип Тотю
6. Неизвестен по-голям брат на Филип Тотю, вер. починал рано. 
7. Филип Тотю. Името му е транскрибирано буквално. Възможно е лекото несъответствие да се дължи на допусната от регистратора неточност.
[ ] Изразите в средни скоби са добавени от мен с цел пояснение и не присъстват в оригиналния текст
? Несигурно/вариативно четене

Филип Тотю
Снимка: Тома Хитров
Източник: НБКМ, София
http://digilib.nalis.bg/xmlui/handle/nls/15130

1

Извадка от нюфус дефтера за колиби Гърците.
Източник: Cumhurbaşkanlığı Devlet Arşivleri, Istanbul

Тоз, който не е от някъде, той от никъде не е.

Проф. Тончо Жечев

Историята на всеки род е вплетена в селищната история на района, където някога са живели дедите му, а тя от своя страна – в съответната национална история. Няма как да разберем предците си, ако не поставим сътвореното от тях в контекста на историческите събития предопределили тяхната, а и наша съдба. Няма как да разберем себе си, ако с лека ръка загърбим миналото и неговите поуки, защото пренебрегнатото минало означава разпиляно настояще и несигурно бъдеще.

Еленският край се издига и обособява като средище на българщината през епохата на Възраждането, но за миналото му преди това не се знае почти нищо. Задълбочени исторически изследвания за района никога не са правени и в това отношение българската историография за съжаление е „застинала” в годините на издаване на прочутия, но неактуален в някои отношения „Еленски сборник”. Определено може да се каже, че българските историци са длъжници на нашия край.

Не знаем кога точно е заселен днешният град Елена. Вероятно това се случва във века след османското нашествие в българските земи и е резултат от процеса на утвърждаване на новата власт. Съществуват много легенди и предания, в които „бягството на свободолюбиви и непокорни българи, скрили се от поробителя в пазвите на Балкана” е водещ наратив, но как ще се скриеш в район, който след първоначалното му завладяване се превръща в стратегически важен за налагането и утвърждаването на османската власт на Балканите? Очевидно е, че последвалото интензивно овладяване на това планинско пространство няма как да бъде обяснено задоволително с епизодични бягства и игра на криеница с властта. Както ще видим в следващите публикации, предпоставките за възходящото демографско и икономическо развитие на Еленския край трябва да се търсят в целенасочено провежданата политика, която му отрежда специален статут в рамките на Османската империя – първоначално дербенджийски, а впоследствие хасов и вакъфски. Останалото се дължи на хората населявали този край, отдали му пословичните за балканджиите прагматичност, предприемчивост и трудолюбие.

Изглед към Еленската котловина

 Когато преди повече от десет години правех първите си стъпки да проуча и документирам родословието си по майчина линия, бързо разбрах колко съм закъснял в това си начинание – вече починали възрастни роднини, нищо непомнещи по-млади такива, липсващи семейни архиви, прекъснати родови връзки, избледняла родова памет, едно отдавна обезлюдено село. Все фактори сериозни, които биха обезкуражили и най-големия ентусиаст.

Ежедневието ме завъртя в безпощадния си цикъл и почти бях зарязал генеалогическите си занимания, когато един ден минавайки през град Елена, малка книжка във вестникарска будка привлече моето внимание. "Драгийска община – едно чудно кътче в Еленския Балкан" прочетох на един дъх, защото на нейните страници авторът Петър Петров беше успял да слее сухата фактология и неподправената емоционалност в увличащ читателя пример за любов и дълбока привързаност към родния край. Тази скромна книжка ми вдъхна надежда, че не всичко е изгубено и може би някъде сред дебрите на избледнелите спомени или прашните рафтове на нечий архив, все пак ще намеря устояли на времето и забравата парченца история за миналото на моите предци и техния роден край.

Двете издания на книгата на Петър Петров

По Пътя...

Пътят по поречието на Киселишка река

Киселишка река (Кантарица)

Пътят от Баждари през Симов чукар

Колунски чукар в далечината

Поглед към билото на Стара планина

Слон в гората

Слонът или това, което е останало от него

Слонът отблизо

Потомците на Слона

Билната поляна над с. Драгановци

Село Драгановци погледнато от пътя за Драгийци

Село Драгийци погледнато от склоновете на Гурнака

По пътя между Горно и Долно Драгийци

Подкрепа по пътя

Как да стигнем до село Драгийци

Повече от 40 години в Драгийци не живеят хора и природата постепенно си възвръща отнетото ѝ. Последните, макар и непостоянни жители на селото, бяха Стефан Раднев и съпругата му Рада Стоянова, които допреди десетина години все още прекарваха летата си там. Днес в селото има малко оцелели къщи, черните пътища водещи към него са неподдържани, обрасли с растителност и изровени с дълбоки коловози, които на места биха затруднили дори високопроходим автомобил. Ако не разполагате с такъв, ще ви се наложи да вървите пеш час или два от последния асфалт.

Съществуват няколко варианта на маршрути, които могат да се използват, за да стигнете до Драгийци.

Първи вариант – класически

Това е най-лесният и с най-малка денивелация маршрут, който ползва пътя минаващ по долината на Киселишка река. 

След село Тодювци продължавате по пътя за Багалевци. На разклона от третата снимка продължавате направо в указаната със стрелка посока. До това място може да се стигне и от другата страна – през Драганосковци и Багалевци. Тогава съответно трябва да завиете рязко надясно. Пътят постепенно се спуска към река Веселина, преодолявайки я чрез стоманобетонен мост. Стига се висока заравнена тераса на левия бряг на реката в непосредствена близост до водослива на Киселишка (Кантарска) река. Тук се оставя автомобила, защото асфалтът свършва. Нататък следва калдъръм, по който може да се продължи донякъде, ако сте с по-висок автомобил. До самото село обаче се стига само с високопроходимо превозно средство, защото на места изровените от тежките камиони на дървосекачите коловози са непреодолими за обикновена кола.

Пътят влиза в гората и следва коритото на Киселишка река по левия ѝ бряг. След около 2 km се подминава отклонението вдясно за мах. Цвеклювци, а след още 0.5 km се стига до мах. Кантари, от която се виждат само 2-3 къщи от горната махала. Пътят преминава реката чрез брод и продължава по десния бряг с кратко изкачване. След около 1.5 km се стига до мах. Шиливери, от която се виждат къщите в непосредствена близост до пътя. Другите са или разрушени, или скрити в гъстата като джунгла растителност. На отсрещния склон оттатък реката са пръснати къщите на Пелишени – “кварталът” на Шиливери. Тях също няма да видите, ако гората е разлистена. Продължава се напред и скоро пътят излиза на една поляна. Това е местността Лъката, където в миналото се намирали сеновалите и обора на селско-стопанския двор. Днес поляната прилича повече на гора, а от от масивните сгради не е останало почти нищо. Само трафопостът все още стърчи в единия край. Пътят минава покрай него, отново пресича реката и скоро се виждат първите къщи на Драгийци.

Разстоянието от 5.5 km се взема за около 1-1.5 h.

GPS-трак

"Класическият" маршрут по долината на Киселишка река,
 наложен върху картата на BGMountains.

"Класическият" маршрут по долината на Киселишка река
 върху сателитното изображение в Google Earth.

Изходната точка на "класическия" маршрут.

Втори вариант – през Бадевци

Автомобилът се оставя край горните къщи на Бадевци след табелата вдясно. Продължава се пеша на юг по трасето на стария презбалкански път известен сред местните като Друма или още Хазнарския път. По този маршрут има няколко важни разклонения и трябва да сте много внимателни, за да не тръгнете по грешен път, който ще ви отведе в съвсем друга посока.

В началото пътят рязко набира височина и излиза на поляните южно от селото, откъдето се открива хубава панорамна гледка. След около 1.7 км от началната точка на маршрута пътят се раздвоява. Продължава се по левия път, който лъкатушейки заобикаля дълбоките дерета даващи началото на река Топля и стига до седловината Драгийското, където също има разклон. Друма продължава вдясно, като подсича възвишението Ръта и по билото на вододелния рид през махала Баждари слиза в село Дрента. За Драгийци се продължава направо (по левия път).* След стотина метра отново следва разклон. Вляво се изкачва път за Драгановци през Колунска поляна. Продължава се направо (по десния път). От тук нататък няма как да се заблудите. Пътят се стеснява и започва да се спуска надолу, преодолявайки стръмните югозападни склонове на Колунски чукар посредством няколко серпентини. След последния завой е махала Кремането, от чиито две къщи няма и помен. Мястото е силно обрасло и почти незабележимо. Продължава се надолу по пътя, който следва едно от деретата даващи началото на Киселишка река. След около километър се виждат първите къщи на Горно Драгийци, а след още един се стига долната махала, т.е. същинското Драгийци.

Разстоянието от 7 km се взема за около 2 h.

________________

* има също вариант да се продължи по Друма още около 2 km и да се слезе в Горно Драгийци по пътека през Ганчовата рътлина.

GPS-трак

Маршрутът Бадевци-Драгийци наложен върху картата на BGMountains.

Маршрутът Бадевци-Драгийци
 върху сателитното изображение в Google Earth.

Началната точка на маршрута Бадевци-Драгийци.

Трети вариант – през Дрента и Баждари

Началото на маршрута е в село Дрента, веднага след кръстовището с моста за мах. Ливадките. За Баждари отклонението е вдясно. Пътят се изкачва стръмно и минава покрай изоставените сгради на училището и общежитието. Тук асфалтът свършва и до Баждари следва три километров черен билен път, който е подходящ само за високопроходими автомобили. Мястото е открито и предлага красиви гледки на юг към билото на Стара планина. Когато влезете в Баждари, продължавате в посока север до последните къщи. Старият път спускал се някога по Баждарски дол днес е силно обрасъл и вероятно непроходим, но има прекаран от ловджиите по-нов. За целта при последните къщи на селото хващате билния път в посока изток (надясно). След половин километър напускате пътя, който продължава към мах. Косевци и завивате на север (наляво). След десетина минути стигате възвишението Симов чукар, от което вдясно се спуска пряка пътека към горната махала на Драгийци. Днес тя също е силно обрасла, затова се придържате към черния път, който рязко завива на югозапад, след това отново на север и по десния бряг на дерето се спуска в Горни Драгийци. Оттам, както вече знаете, има още километър до Долно Драгийци. 

Разстоянието от 7.5 km и се взема за около 2 h.

GPS-трак

Маршрутът Дрента-Баждари-Драгийци
 наложен върху картата на BGMountains.

Маршрутът Дрента-Баждари-Драгийци
 върху сателитното изображение в Google Earth.

Началната точка на маршрута Дрента-Баждари-Драгийци.

Четвърти вариант – през Багалевци и Драгановци

Този маршрут е най-дълъг и преодолява значителни денивелации. Има три подварианта в зависимост от изходната точка: Багалевци, Садината или Ребревци. И трите населени места са достъпни с автомобил, а горските пътищата тръгващи от тях се събират в село Драгановци. Тук подробно ще бъде разгледан само варианта от Багалевци.

Оставяте автомобила край параклиса и пресичате р. Веселина по моста. След стотина метра вляво тръгва черен път за мах. Мъртвината. Пътят минава през разкошна широколистна гора с вековни дъбови дървета. Това са потомците на Слона – 1300 годишен представител на вида летен дъб (Quercus robur). Доскоро това беше най-старото дърво в област Велико Търново, а с Бйкушевата мура си поделяха второто място в страната след Гранитския дъб. За съжаление от две десетилетия дървото-връстник на Българската държава е мъртво, но огромният му ствол с почти осем метрова обиколка все още се държи. За да се съхрани тази издънкова гора, през 1991 г местността е обявена за защитена територия. Приблизителните координати на Слона са 42°53′40″N 25°48′11.6″E. До дървото води кратка пътека вдясно от пътя, на около 800 метра от началото на маршрута.

От Багалевци до Мъртвината пътят върви почти хоризонтално. Когато стигнете Мъртвината или това, което е останало от нея, завивате рязко наляво. Преди години от махалата бяха останали само две къщи, така че внимавайте да не я пропуснете. Пътят прави 180 градусов завой, минава покрай обраслите вече градини и постепенно набира височина. След ловджийското чакало се влиза отново в гора и по дерето започва едно много стръмно изкачване на северозападните склонове на Лома, след което се излиза на обширната билна поляна над село Драгановци. Това е една седловина между възвишенията Чуката на запад и Лома на изток. Според картата би трябвало да сте в самото село Драгановци. Оглеждате се за къщи, но такива няма. Само големият орех и плодните дръвчета наоколо подсказват, че наблизо има населено място. Отгоре селото не се вижда, особено ако дърветата са разлистени. Всъщност, къщите са под носа ви, скрити от погледа и студените северни ветрове под билото от южната страна.

За Драгийци трябва да хванете пътя минаващ западно от Драгановци и продължаващ в южна посока. Подсича се възвишението Турлата и скоро се излиза на разклон. Вдясно се отделя път за Колунска поляна, който се пропуска. След по-малко от 100 метра има друго отклонение вдясно. Завива се по него и следва стръмно спускане към долината на Киселишка река. След около 1.5 километра се виждат къщите на Драгийци.

Разстоянието от 7.7 km и се взема за около 2.5 h.

GPS-трак

Маршрутът Багалевци-Драгановци-Драгийци
 наложен върху картата на BGMountains.

Маршрутът Багалевци-Драгановци-Драгийци
 върху сателитното изображение в Google Earth.

Началната точка на маршрута Багалевци-Драгановци-Драгийци.

Приятна разходка!

Обобщени демографски данни за Драгийска община в табличен и графичен вид

Тези диаграми за броя жители на съставните села и махали на Драгийска община визуализират очертаните в предишната публикация демографски тенденции. Частично изключение от написаното е село Бадевци, което до 30-те години на XX век бележи относително стабилен ръст на увеличение на населението си. Това населено място обаче не принадлежи географски към долината на Киселишка река, което предполага различен природно-ресурсен потенциал за развитие.

_____________

1. Данните за 1845 г. са според теметтюат регистъра за Елена и махалите ѝ (Cumhurbaşkanlığı Devlet Arşivleri - Istanbul, BOA, ML.VRD.TMT.d.12752), при средно шест човека в едно домакинство. Данните за останалите години са според списъците на населените места, достъпни на интернет страницата на Националния статистически институт (https://www.nsi.bg/)

2. През 1845 г. махали Мъртвината и Градевци вероятно са броени заедно под името Тоблуци, което от своя страна е записано заедно с мах. Драгановци (Pratil Diraganlar ve Toblular в регистъра). Липсата на достатъчно информация на този етап прави невъзможно точното разпределяне на регистрираните общо 29 домакинствата между трите населени места. Поради тази причина населението им е отчетено само в общия брой жители за въпросната година.

3. През 1887 г. Кантари и Шиливери са броени заедно. Поради тази причина населението им е отчетено само в общия брой жители за въпросната година.

4. В различни години Шиливери и Пелишени са броени заедно или поотделно. За изследвания период двете махали са отчитани винаги заедно.

Кратки географски, демографски и административни данни за Драгийска община

Карта с приблизителните граници на Драгийска селска община

Село Драгийци се намира на 11 km по права линия югозападно от град Елена. Разположено е на 580 m надморска височина в тясната долина на река Киселишка, известна още с името Кантарица. Началото ѝ дават няколко потока извиращи в подножията на околните ридове. Реката тече в продължение на около 7 km на североизток, преди да се влее в река Веселина като неин ляв приток. Стръмни възвишения притискат бреговете на Киселишка река. На север надигат снага Колунски чукар, Гурнака, Мечовец и Лома, а на юг – Симов чукар, Голия рът, Станчов рът и Рашина стена. Най-висок от тях е Колунски чукар със своите 910 m над морското равнище.

Драгийци е съставено от три махали: Долно Драгийци, Горно Драгийци и Кремането. Първо е заселена долната махала върху полегатия югозападен склон на рида Мечовец. Наброявала около 40 къщи. Горната махала отстои на километър в югозападна посока, в самото подножие на Колунски чукар. Тази махала е по-малка и по-късно населена. Наброявала около 15 къщи. Най-малката и скорошна махала е Кремането, която се намира още на километър нагоре по дерето, встрани от пътя за село Бадевци. Състояла се само от две къщи.

Освен село Драгийци, по поречието на реката са разположени още пет самостоятелни махали: Шиливери, Пелишени, Кантари и Цвеклювци. Всичките те заедно с махала Мъртвината и близките села Драгановци и Бадевци, са влизали в състава на някогашната Драгийска селска община.

Данни за средищния характер на Драгийци намираме още от 1866 г., когато селото е споменато в една „Сравнителна таблица за броя на ханетата, жителите мъже, размера на обработваемата земя и дворовете”. (1) Документът е резултат от преброяване, осъществено две години след проведената в Османската империя териториално-административна реформа, при която се създава новата административно-териториална единица Дунавски вилает. Срещу графата Драгийци са посочени 185 домакинства и 543 мъже-данъкоплатци, което означава население около 1100 човека. (2) В действителност това са обобщени данни, включващи населението на всички споменати по-горе села и махали, които след Освобождението ще влязат в състава на бъдещата Драгийска селска община.

Княжество България наследява административно-териториалното деление на Османската империя. В следващите няколко години то ще се запази почти непроменено, като санджаците и каазите са преименувани съответно на губернии и окръзи, а вилаетите са премахнати като несъразмерно големи спрямо територията на Княжеството.

С Указ № 537 от 28 юли 1882 г. на княз Александър I Батенберг е обнародван Закон за административното деление на територията на Княжеството, с който се премахват губерниите и страната е разделена на 14 окръжия и 56 околии. (3) С Указ № 182 от 12.03.1883 г. е утвърден „Списък на градските и селските общини в Княжеството”. Съгласно този списък към Търновско окръжие Еленска околия се създава Драгийска селска община със състав: село Драгийци и махалите Шиливери, Пелишени, Кантари, Цвеклювци, Драгановци, Градювци, Ребрювци и Бадевци. (4) 

През 1891 г. Ребрювци и Градювци се преместват към Шилковска община, последвани през 1920 г. от Бадевци. Краткият период на относително стабилна демографска картина завършва окончателно през 40-те години на XX век, когато Драгийска община вече не съществува, а топящите се с интензивни темпове съставни населени места са прехвърлени към Тодювска община. По времето на социализма миграциите достигат опустошителни размери и само за три десетилетия долината на Киселишка река се обезлюдява напълно.

Печатът на Драгийска селска община

Причините за катастрофалното обезлюдяване на района са комплексни. Основни фактори оказали влияние върху този процес са: ниският природно-ресурсен потенциал за развитие на мястото, изразяващ се в ограничено пространство и липса на достатъчно плодородна обработваема земя; изчерпването на горския дървесен фонд, осигурявал съществена част от поминъка на населението; принудителната колективизация на селското стопанство; индустриализацията и последвалата я урбанизация.

През 20-те години на XIX век централната османска власт вече се е справила с вътрешните размирици и сепаратизма обхванали империята и обстановката се успокоява. Отминалият изпълнен с анархия и несигурност период, останал в историята като „кърджалийско време”, сериозно размества обществените пластове и последвалите социално-икономически промени създават условия за миграционно поведение на населението.

След Танзимата процесите на трайни мигрирации на балканджии към полето се засилват . В своята кореспонденция (5) от 1852 г. с каза векилина (6) Георги Попсимеонов от Арбанаси, бебровските селяни му съобщават, че от началото на реформите 30-40 семейства от селото се изселили към Османпазарско, защото били в тежко материално положение. Тревненци и габровци пък му се оплакват, че много техни съселяни забягнали в Русенско, защото нямали с какво да се изхранват. Подобни сведения дават също еленските първенци, които пишат, че поради невъзможност да плащат тежките данъци, хората се изселват другаде. Накрая всички молят за едно – намаляване на данъците, заради забягналите семейства.

Освобождението заварва региона на Централна Стара планина сериозно пренаселен и отприщва поредната миграционна вълна в посока равнината. Като лавина от Балкана се спускат жадни за повече обработваема земя балканджии, които бързо заемат овакантените от изселващите се турци имоти. Само за едно-две десетилетия някои предбалкански и полски села променят своя етническия състав радикално – от преобладаващо или напълно турски, стават преобладаващо или напълно български. Липсата на сигурни данни за този период затруднява даването на точна количествена оценка на тези преселения, но косвени засичания по налични генеалогични данни показват, че някои Еленски села и махали губят около една пета от населението си.

Не са изолирани случаите, когато в търсене на по-добри условия за живот се изселват цели родове. Типичен пример е Драгиевият род – от шестте известни деца на Драгия Иванов (р. 1815), към началото на XX век в Драгийци е останал само най-малкият му син Иван (р. 1844). Другите пет деца се преселват в предбалканските села с целите си семейства. Още по-крайна е ситуацията с родовете Генови и Пееви, за които в селото остават да напомнят само топонимите носещи техните имена.

Подобни примери могат да бъдат посочени и в съседните населени места. Баданчеви били голям род, населявал една махала от пет къщи в Бадевци. След Освобождението в селото остава само една къща с техни потомци. Всички останали се изселили към полските села. (7)

Така заедно с хората си отиват и техните характерни родови имена, а патроними като Драгия и Бадю например, в началото на XX век вече не се срещат като лични имена сред населението на Драгийци и Бадевци.

Последният пирон в ковчега на българското село е забит по времето на социализма, когато проведената от тоталитарния режим принудителна колективизация завинаги ще отчужди земеделския стопанин от земята му, а остатъчния стопански ресурс на селото ще бъде изсмукан и отклонен за целите на индустриализацията.

_______________________

1. D.490, НБКМ - София

2. При средно шест човека в едно домакинство

3. ДВ, бр. 91 от 21.08.1882 г.

4. ДВ, бр. 73 от 12.03.1883 г.

5. НБКМ, БИА, Попсимеонов, Г., фонд 36

6. Представител на християнското население пред местната османска власт

7. Стайков Ст., Бадевци – старо и ново, 2009