Кратки географски, демографски и административни данни за Драгийска община

Карта с приблизителните граници на Драгийска селска община

Село Драгийци се намира на 11 km по права линия югозападно от град Елена. Разположено е на 580 m надморска височина в тясната долина на река Киселишка, известна още с името Кантарица. Началото ѝ дават няколко потока извиращи в подножията на околните ридове. Реката тече в продължение на около 7 km на североизток, преди да се влее в река Веселина като неин ляв приток. Стръмни възвишения притискат бреговете на Киселишка река. На север надигат снага Колунски чукар, Гурнака, Мечовец и Лома, а на юг – Симов чукар, Голия рът, Станчов рът и Рашина стена. Най-висок от тях е Колунски чукар със своите 910 m над морското равнище.

Драгийци е съставено от три махали: Долно Драгийци, Горно Драгийци и Кремането. Първо е заселена долната махала върху полегатия югозападен склон на рида Мечовец. Наброявала около 40 къщи. Горната махала отстои на километър в югозападна посока, в самото подножие на Колунски чукар. Тази махала е по-малка и по-късно населена. Наброявала около 15 къщи. Най-малката и скорошна махала е Кремането, която се намира още на километър нагоре по дерето, встрани от пътя за село Бадевци. Състояла се само от две къщи.

Освен село Драгийци, по поречието на реката са разположени още пет самостоятелни махали: Шиливери, Пелишени, Кантари и Цвеклювци. Всичките те заедно с махала Мъртвината и близките села Драгановци и Бадевци, са влизали в състава на някогашната Драгийска селска община.

Данни за средищния характер на Драгийци намираме още от 1866 г., когато селото е споменато в една „Сравнителна таблица за броя на ханетата, жителите мъже, размера на обработваемата земя и дворовете”. (1) Документът е резултат от преброяване, осъществено две години след проведената в Османската империя териториално-административна реформа, при която се създава новата административно-териториална единица Дунавски вилает. Срещу графата Драгийци са посочени 185 домакинства и 543 мъже-данъкоплатци, което означава население около 1100 човека. (2) В действителност това са обобщени данни, включващи населението на всички споменати по-горе села и махали, които след Освобождението ще влязат в състава на бъдещата Драгийска селска община.

Княжество България наследява административно-териториалното деление на Османската империя. В следващите няколко години то ще се запази почти непроменено, като санджаците и каазите са преименувани съответно на губернии и окръзи, а вилаетите са премахнати като несъразмерно големи спрямо територията на Княжеството.

С Указ № 537 от 28 юли 1882 г. на княз Александър I Батенберг е обнародван Закон за административното деление на територията на Княжеството, с който се премахват губерниите и страната е разделена на 14 окръжия и 56 околии. (3) С Указ № 182 от 12.03.1883 г. е утвърден „Списък на градските и селските общини в Княжеството”. Съгласно този списък към Търновско окръжие Еленска околия се създава Драгийска селска община със състав: село Драгийци и махалите Шиливери, Пелишени, Кантари, Цвеклювци, Драгановци, Градювци, Ребрювци и Бадевци. (4) 

През 1891 г. Ребрювци и Градювци се преместват към Шилковска община, последвани през 1920 г. от Бадевци. Краткият период на относително стабилна демографска картина завършва окончателно през 40-те години на XX век, когато Драгийска община вече не съществува, а топящите се с интензивни темпове съставни населени места са прехвърлени към Тодювска община. По времето на социализма миграциите достигат опустошителни размери и само за три десетилетия долината на Киселишка река се обезлюдява напълно.

Печатът на Драгийска селска община

Причините за катастрофалното обезлюдяване на района са комплексни. Основни фактори оказали влияние върху този процес са: ниският природно-ресурсен потенциал за развитие на мястото, изразяващ се в ограничено пространство и липса на достатъчно плодородна обработваема земя; изчерпването на горския дървесен фонд, осигурявал съществена част от поминъка на населението; принудителната колективизация на селското стопанство; индустриализацията и последвалата я урбанизация.

През 20-те години на XIX век централната османска власт вече се е справила с вътрешните размирици и сепаратизма обхванали империята и обстановката се успокоява. Отминалият изпълнен с анархия и несигурност период, останал в историята като „кърджалийско време”, сериозно размества обществените пластове и последвалите социално-икономически промени създават условия за миграционно поведение на населението.

След Танзимата процесите на трайни мигрирации на балканджии към полето се засилват . В своята кореспонденция (5) от 1852 г. с каза векилина (6) Георги Попсимеонов от Арбанаси, бебровските селяни му съобщават, че от началото на реформите 30-40 семейства от селото се изселили към Османпазарско, защото били в тежко материално положение. Тревненци и габровци пък му се оплакват, че много техни съселяни забягнали в Русенско, защото нямали с какво да се изхранват. Подобни сведения дават също еленските първенци, които пишат, че поради невъзможност да плащат тежките данъци, хората се изселват другаде. Накрая всички молят за едно – намаляване на данъците, заради забягналите семейства.

Освобождението заварва региона на Централна Стара планина сериозно пренаселен и отприщва поредната миграционна вълна в посока равнината. Като лавина от Балкана се спускат жадни за повече обработваема земя балканджии, които бързо заемат овакантените от изселващите се турци имоти. Само за едно-две десетилетия някои предбалкански и полски села променят своя етническия състав радикално – от преобладаващо или напълно турски, стават преобладаващо или напълно български. Липсата на сигурни данни за този период затруднява даването на точна количествена оценка на тези преселения, но косвени засичания по налични генеалогични данни показват, че някои Еленски села и махали губят около една пета от населението си.

Не са изолирани случаите, когато в търсене на по-добри условия за живот се изселват цели родове. Типичен пример е Драгиевият род – от шестте известни деца на Драгия Иванов (р. 1815), към началото на XX век в Драгийци е останал само най-малкият му син Иван (р. 1844). Другите пет деца се преселват в предбалканските села с целите си семейства. Още по-крайна е ситуацията с родовете Генови и Пееви, за които в селото остават да напомнят само топонимите носещи техните имена.

Подобни примери могат да бъдат посочени и в съседните населени места. Баданчеви били голям род, населявал една махала от пет къщи в Бадевци. След Освобождението в селото остава само една къща с техни потомци. Всички останали се изселили към полските села. (7)

Така заедно с хората си отиват и техните характерни родови имена, а патроними като Драгия и Бадю например, в началото на XX век вече не се срещат като лични имена сред населението на Драгийци и Бадевци.

Последният пирон в ковчега на българското село е забит по времето на социализма, когато проведената от тоталитарния режим принудителна колективизация завинаги ще отчужди земеделския стопанин от земята му, а остатъчния стопански ресурс на селото ще бъде изсмукан и отклонен за целите на индустриализацията.

_______________________

1. D.490, НБКМ - София

2. При средно шест човека в едно домакинство

3. ДВ, бр. 91 от 21.08.1882 г.

4. ДВ, бр. 73 от 12.03.1883 г.

5. НБКМ, БИА, Попсимеонов, Г., фонд 36

6. Представител на християнското население пред местната османска власт

7. Стайков Ст., Бадевци – старо и ново, 2009