Елена като вакъф. Част 2: Вакъфът на Еметуллах Рабиа Гюлнуш – продължение

Поминъкът

Разделът за Елена завършва с подробно описание на дължимите към вакъфа данъци и такси по пера и суми. [Приложение 11] Това ни дава рядката възможност да надзърнем в стопанския поминък на еленчани в онези далечни времена. През 1710 г. селото плащало следните налози (в акчета): поземлен данък – 13 275; сено и дърва за огрев – 7 350; кокошка и хляб – 1 470; десятъци върху пшеница, ечемик, леща, грах, лен, овес, зеленчукови градини, плодове, копринени буби и пчелни кошери – 5 067; пазарна такса върху ширата – 140; данък мелници за брашно, тепавици и долапи за точене на коприна – 1 390; данък дребен рогат добитък – 12 000; данък свине за угояване – 250; данъци за лятна кошара и пасища – 175; данък женитба и глоби за влязъл в чужди ниви добитък – 321; данък димнина – 42; такси за издадени владетелски тапии, наложени глоби, конфискации и др. – 550. Общо: 42 030 акчета. Дяловото им разпределение е представено графично в Приложение 12.

Поземленият данък (испенчe) имал най-голям дял в приходите на вакъфа с почти 32%. Събиран е в размер на 25 акчета от всички пълнолетни мъже. Седем човека не плащали испенче и това вероятно са циганите, които поради номадския си начин на живот не владеели обработваема земя. [24]

Начислените десятъци върху зърнените посеви формират малко повече от 10% от приходите и маркират относително скромен асортимент. От житните култури се засявали пшеница, ечемик и овес, лещата и грахът били предпочитаните бобови насаждения, а влакнодайните са представени от лена. Прави впечатление отсъствието на царевицата, която по това време вече е популярна култура в Европа. В сравнение с други села в Търновско, количеството произведено зърно в Елена отнесено към броя данъкоплатци е най-малко, което може да се обясни с по-неблагоприятните почвени и климатични условия в Балкана. Ако допуснем, че десятъкът е събиран наистина като 10% от произведената продукция [25] и предвидим норма на плодородие 1:5 [26], едно грубо изчисление показва, че след издължаването на данъка и отделянето на семе за посев, в хамбара на всяко еленско домакинство оставали средно по 706 kg зърнени храни, в това число 279 kg пшеница. [27] Този добив не може да обезпечи годишната калорийна нужда от въглехидрати за изхранването на едно петчленно семейство и недостигът вероятно е компенсиран чрез набавянето им с други храни и/или закупуване на допълнителни количества зърно от свободния пазар. В същото време някои предбалкански и равнинни села произвеждали доста по-големи количества зърнени култури, като в Плаково например съотношението достигало 9 пъти, а в Долна Липница 13 пъти.

Малките десятъчни суми събрани от зеленчуко и фруктопроизводството (не са посочени конкретни култури) показват слабо развитие на тези отрасли, което отново може да бъде обяснено с неблагоприятните условия в Балкана. Поради същите причини не е развито и лозарството. За разлика от други селища във вакъфа, в Елена липсва налог върху лозовите насаждения, но е начислена пазарна такса върху ширата (гроздовата мъст), което показва, че за производството на вино еленчани разчитали предимно на суровина от други места. Едва в началото на XIX век, по-заможните балканджии започнали да купуват земя в землищата на близките села Капиново, Миндя и Велчево, която веднага превръщали в лозя, защото климатът там бил по-благоприятен за пълното узряване на гроздето. [28] Към 1845 година 64% от еленските домакинства вече притежавали лозови насаждения, най-често с площ до шест дьонюма. [29]

Животновъдството било важен поминък за населението и данъкът върху отглеждания дребен рогат добитък формирал около 30% от вакъфските приходи. Четиримата чобани и един воловар са сред малкото изрично споменати професии в регистъра, а от размера на ставката разбираме, че в Еленския Балкан по онова време се отглеждали най-малко 12 000 глави овце и кози, или средно по 24 на домакинство. Едрият рогат добитък не се облагал пряко, но обстоятелството че почти всички данъкоплатци са обложени с поземлен данък предполага притежаването на чифт волове за обработка на земята. Изглежда пашата за изхранването на всичкия този добитък била предостатъчна, защото през топлите месеци тъдява се навъртали номади-скотовъди, които устройвали своите стада в летни кошари (яйлаци) край планинските пасища, за което също е регистриран заплатен данък на вакъфа.

Традиционно угояваните за Коледа свине се облагали с данък божик. В регистъра е посочена само общата сума, но ако вземем предвид обичайната практика да се събира по едно акче на главa, следва, че еленчани угоявали в домашните си стопанства поне 250 броя свине. Към тази бройка трябва да прибавим и неизвестно количество свободно отглеждани свине, защото в приходите на вакъфа е начислен също данък горина (горска паша). [30]

Начисленият десятък върху кошери показва, че населението разчитало и на доходи от пчеларство. Данъкът отново е записан само като обща сума и не позволява прецизното определяне на броя кошери и количеството произведен мед, което варира в широки граници в зависимост от породата на пчелите, наличието на паша и вида на кошера. За съвременните рамкови кошери добивът се оценява между 10 и 40 килограма, а понякога и повече. В планинските райони количествата са по-скромни и постижение от 15-20 килограма обикновено се счита за много добро. Данните от някои африкански страни, където поради бедността отглеждането на пчели в традиционни кошери все още преобладава показват, че средният добив на мед от традиционен кошер е около два пъти по-нисък от средния добив от модерен кошер. [31] Следователно можем да очакваме, че добивът на мед в Еленско през XVIII век едва ли е надхвърлял 8-10 килограма от тръвна. Според обичайната практика се вземал добива от един кошер на всеки десет, когато данъкът се събирал в натура, или от едно до две акчета на кошер, ако се събирал в пари. При много слаб сезон, когато кошерите оставали празни, данък не се начислявал. [32] Ако приемем, че всеки кошер се е облагал с едно акче, следва, че при добра година еленските пчелари са добивали не повече от 3.5 тона мед и неизвестно количество восък.

Към края на седемнадесетото столетие в стопанския живот на Елена започнало да си пробива път копринарството, което през 1710 г. формирало близо 4% от вакъфските приходи. Най-ранните сведения за този по-късно превърнал се в традиционен за региона поминък са от 1694 г., когато еленчани протестирали пред османските власти срещу наложения им данък върху коприната [33]. Диференцираното данъчно облагане показва известна специализация в дейностите – някои домакинства се ограничавали само в отглеждането на копринените буби, докато други притежавали долапи и предлагали готов продукт под формата на източени копринени нишки. Най-голям разцвет копринарството достигнало през първата половина на XIX век, когато в Еленско се произвеждали 40 000 оки пашкули, а 40 долапа точели коприна. Почти цялата продукция се изнасяла в Европа, най-вече Италия и Франция, където по това време болестта по копринените буби (пебрина) нанесла огромни щети на отрасъла. [34] В регистъра за доходите на населението от 1845 г. около 60% от домакинствата в Елена са обложени с данък върху черничевите дървета. [35] Такъв данък плащала почти всяка еленска махала, в това число и Драгийци, където 36% от домакинствата подпомагали своя бюджет с отглеждане на буби. [36] През 70-те години на XIX век пебрината достигнала нашите земи и почти унищожила поминъка, който успял да се възстанови едва към края на века. В резултат на държавните политики за дотиране по времето на социализма, през 50-те години на XX век в Еленско все още се отглеждали копринени буби. [37] 

За интензифициране на стопанските процеси еленчани успешно се възползвали от богатите водни ресурси на Балкана, за което подсказват данъците върху воденици за мелене на брашно, долапи за точене на коприна и тепавици за плъстене на вълна. Тези налози се начислявали в зависимост от вида на съоръжението, броя на шлюзовете и сезонността на работа.

В началото на XVIII век все още се събирали някои стари и обичайни за балканските народи феодални данъци, които османците наследяват и възприемат от покорените държави. Става дума за задължения от вида сено и дърва за огрев, кокошка и хляб и духан (още димнина). Последният се събирал от външни хора останали да презимуват на територията на вакъфа, но в конкретния случай изрично е записано, че с него са обложени само циганите. Към тези стари данъци спадат и вече споменатите божик и горина, които дори са запазили своите славянски наименования.

Освен облаганията в полза на вакъфа, неговите жители имали задължения и към държавната хазна, на която плащали поголовния данък джизие и някои извънредни данъци под формата на фиксирана глобална сума (макту). Понеже поголовният данък се събирал от държавата, във вакъфския регистър не са отбелязани джизие категории на данъкоплатците. За съжаление не разполагаме с джизие регистър от вакъфския период на Елена и за да направим поне приблизителна оценка за размера на заплащания от жителите на селото поголовен данък, ще използваме данните от съставения около 1703 г. регистър със сигнатура Вд 97/12. Според този документ, броени години преди учредяването на вакъфа в Елена живеят 529 данъкоплатци, разпределени съобразно имущественото си състояние в три категории: висша – 35 човека (7%), средна – 155 човека (29%) и низша – 339 човека (64%). По това време данъчната ставка за всяка от категориите възлизала съответно на 10, 5 и 2.25 куруша. [38] Ако вземем предвид лекия ръст в броя на данъкоплатците между двете регистрации следва, че еленчани плащали около 1900 куруша или 228 000 акчета джизие. Когато добавим и вписаната в края на вакъфския регистър глобална сума от 60 000 акчета извънредни данъци (аваризи), получаваме 288 000 акчета задължения към държавната хазна. Заедно с 42 030 акчета задължения към вакъфа, общото данъчно бреме на село Елена възлизало на около 330 030 акчета или средно 613 акчета на данъкоплатец. [39] Разпределени процентно тези задължения изглеждат така: 78 акчета (13%) оставали за вакъфа и 535 акчета (87%) прибирала държавната хазна, от които 424 (79%) от джизие и 111 (21%) от аваризи. [Приложение 13]

Общите приходи от вакъфа на Еметуллах Рабиа Гюлнюш възлизали на 489 651 акчета. Най-голям дял в тази сума имали разбира се трите града: на първо място Свищов с 92 070 акчета, следван от Търново с 81 236 акчета, и Ловеч с 43 580 акчета. След тях на четвърто място се нарежда село Елена, чиито приход от 42 030 акчета е съизмерим с този на Ловеч. Само тези четири населени места формирали малко повече от половината вакъфски приходи. [Приложение 14]

____________________

24. Основание за това предположение ни дава обстоятелството, че разликата от седем човека между общия брой данъкоплатци и обложените с поземлен данък съвпада с броя на регистрираните цигани. В други села от вакъфа като Златарица например, изрично е отбелязано че циганите плащат испенче наравно с останалите неверници (gebran ma’а kıptiyan).

25. Подобно уточнение се налага, защото заедно с десятъка върху зърнените храни обикновено се начислявала и добавка саларие, при което крайната ставка може да надхвърли обичайните 10%.

26. Съотношение 1:5 означава, че на единица засято зърно пет са прибрани. Данни от различни източници за исторически норми на плодородие могат да се намерят в Първева, Ст., Земята и хората, София, 2011, стр. 149–154.

27. В регистъра е използвана единицата за обем на зърнени храни киле, чиято стойност в различните региони на империята варира в широки граници. Тъй като селищата от вакъфа попадат в границите на Николполския санджак, приемаме че е използвано никополското киле, което се равнява на 128.2 kg.

28. Дичев, М., Градивно за историята на гр. Елена, В: Еленски сборник, кн. 1, София 1938, стр. 171.

29. TMT.d.12752 – CDA, BOA, Istanbul, стр. 2-48. Дьонюм е мярка за лице на повърхност равна на 919.3 m².

30. Относно облагането на свинете виж Законника на вилает Никопол, В: Турски извори за историята на правото в българските земи, т. 2, стр. 39; ОАК 217/8, л. 33б, НБКМ-София, В: ТИБИ, т. 3, София, 1972, стр. 466; Kabrda, J., Le ķānūnnāme du sandjak de Nikopol, In: Sborník prací Filozofické fakulty brněnské univerzity, 1967, vol. 16(C14), Brno, 1967, p. 50; Cvetkova, B., Influence exercée par certaines institutions de Byzance et des pays balkaniques du Moyen Age sur le système féodal ottoman, In: Byzantino Bulgarica, Vol. I, Sofia, 1962, p. 247-248.

31. Getachew, A., Assefa, A., Gizaw, H., Adgaba, D., Assefa, Z., Tajebe. Z., Tera, A., Comparative Analysis of Colony Performance and Profit from Different Beehive Types in Southwest Ethiopia  In: Global Journal of Animal Scientific Research, 3(1)/2015, p. 181, table 1; Kalayu A., Wondifraw Z., Tiruneh W., Beekeeping Practice and Honey Production in North-East Dry Land Areas of Amhara National Regional State, Ethiopia, In: Poultry, Fisheries & Wildlife Sciences, Vol. 5 (2)/2017, p. 7, table 9.

32. Данъкът върху пчелните кошери варирал във времето и различните провинции на империята. За повече подробности виж Законника за вилает Никопол, В: Турски извори за историята на правото в българските земи, т. 2, стр. 38; Законника на султан Сюлейман Законодателя, В: Турски извори за историята на правото в българските земи, т. 1, стр. 41-42; Тверитинова, А., Книга законов султана Селима І, Москва, 1969, стр. ; Kazıcı, Z., Osmanlı’da Vergi Sistemi, Istanbul, 2005, sf. 120- 121.

33. НБКМ, ф. 179, а.е. 58; Калицин, М., Мутафова, Кр. Подбрани османски документи за Търново и Търновската каза. В. Търново, 2012, стр. 361. Виж също публикуваната на тази страница статия „Елена като султански хас”.

34. Дичев, М., Цит. съч., стр. 169.

35. TMT.d.12752 – CDA, BOA, Istanbul, стр. 2-48.

36. Пак там, стр. 217-221.

37. Петров, П., Драгийска община – едно чудно кътче в Еленския Балкан, Сливен 2009, стр. 60-64.

38. Inalcik, H., Djizya, In: The Encyclopedia of Islam, Vol. II, Leiden, 1991, p. 564.

39. Ако трябва да сме изчерпателни, към тази сума трябва да се прибавят и задълженията на миряните към църквата.

Приложение 11
KK144, TKGM – Ankara.
Извадка от регистъра с дължимите от жителите на с. Елена данъци

Приложение 12
Дялово разпределение на данъците на с. Елена

Приложение 13
Разпределение на приходите от с. Елена между държавата и вакъфа

Приложение 14

Селищата с най-голям дял в приходната част на вакъфа

Елена като вакъф. Част 2: Вакъфът на Еметуллах Рабиа Гюлнуш - продължение

Хората

Към Елена във вакъфския регистър са записани поименно 538 мъже данъкоплатци, от които 41 неженени. Всички са немюсюлмани и живеят в 5 обособени махали на селото, както следва: мах. Пелошка/Еловска (?) – 100, мах. Бойко – 138, мах. Куман – 98, мах. Влад – 112, мах. Братохан – 80. Посочената обща бройка включва също 3 жители на чифлик и 7 цигани, записани последни в регистъра. Като хайманета, т.е. хора без постоянно местожителство, са отбелязани 70 човека. Данъкоплатците са записани с лично и бащино име без да е използван изразът „син на”, като на малка част от тях вместо патроним е отбелязана професия. Така разбираме, че в Елена е имало 9 попа, 4 чобана, 2 казанджии, 1 кравар, 1 грънчар и 1 бакал. Сред циганите са записани също 3 железари и 1 калайджия, които са традиционни за етноса професии. Пълен списък на данъкоплатците е даден в Приложение 7. 

След приспадане от общия брой данъкоплатци на неженените (допускаме, че те все още живеят при бащите си), получаваме, че към 1710 г. в село Елена има приблизително 497 домакинства, в които живеят поне 2000 човека. [11] На територията на вакъфа не е регистрирано друго населено място освен Елена с изключение на един чифлик без посочено име. Други населени места в това планинско пространство липсват както в джизие регистрите от близките предходни години, [12] така и в авариз регистъра от 1751 г. [13] Не можем да установим със сигурност кога се появяват първите колибарски селища около Елена, но предвид наличните към момента данни, тяхното начало би трябвало да се търси не по-рано от XVIII век.

Интензивното заселване на Еленския Балкан обаче предстои. То ще се реализира в условията на продължаваща сериозна политическа, социална и икономическа криза в империята. Криза, която постепенно ще ескалира до изпълнения с анархия и несигурност период, останал в нашата историята с названието „кърджалийско време”. За съжаление демографската картина през втората половина на този превратен XVIII век е силно замъглена, поради липсата на документални източници за региона. Ние не знаем дали някога ще имаме късмета да се доберем до документ, който да ни разкрие в детайли кога и как точно е заселена някоя от еленските махали. Може би такъв съществува в нечий архив и чака да бъде „открит” от своите изследователи. Към този момент можем да се позовем единствено на данните в наличните регистри, а те само ни подсказват какъв е бил механизмът за „запълване” на еленския вакъф. В част 1 стана дума, че един от широко прилаганите методи разчитал на присвояването на скитащото в империята население, което било „въдворявано” не само в мюлковете и вакъфите, но и в султанските хасове. И наистина, в джизие регистъра от 1691 г., когато Елена все още е султански хас, са записани 62 придошли (15 % от общия брой данъкоплатци), [14] в джизие регистъра от около 1703 г. те са най-малко 43 (8 %), [15] а вакъфският регистър от 1710 г. регистрира най-голям абсолютен брой хайманета – 70 души (13 %). 

Наличието в няколко последователни регистрации на население от категорията „хаймане” е сигурен индикатор, че в района текат имиграционни процеси. Те започват още в края на хасовия период на Елена и продължават с по-голяма интензивност, след като селото става вакъф. Тези процеси все още остават скрити за нас, както в своята динамика на протичане, така и като конкретна административна практика на османската власт. В състояние сме да видим само крайния резултат, за който обаче ще трябва да почакаме до 30-те години на XIX век, когато след стабилизирането на империята и проведените нови преброявания, за пръв път еленските махали се появяват „на хартия” в османските регистри. През 1845 г. Еленският Балкан е с почти завършена селищна структура от 128 населени места, в които живеят 2345 домакинства. Данъчните приходи се осигуряват от 3817 заети, а общото население възлиза на около 12–14 хиляди души. [16, Приложение 8] От 1751 до 1845 година броят на данъкоплатците във вакъфа се увеличава близо 8 пъти със среден годишен прираст от 2.2%. [17, Приложение 9] Данните се отнасят само за данъчно задължените пълнолетни мъже, но ако допуснем че в разглеждания период възрастово-половата структура на населението не се е променила радикално, можем да очакваме подобен темп на растеж и за цялото население на вакъфа. Това е доста висок за предмодерните османски Балкани демографски прираст, особено ако се отчете обстоятелството, че неговата реализация се случва в планинско пространство с ограничен ресурсен потенциал. Такъв растеж не може да бъде обяснен само с естественото възпроизводство на популацията и очевидно тук са намесени миграционни фактори, които едва ли биха имали толкова голямо влияние без санкция от страна на официалната власт. Много вероятно е да виждаме резултата от управлявани миграции в рамките на една целенасочена политика за оживяване и развитие на поземлените вакъфи, която насърчава заселването на хора „отвън”, разширявайки дела на механичния прираст в общия прираст на популацията. Може би някои от вас ще си спомнят за прочетеното в част 1, че съществено повишаване на приходите на поземления вакъф можеше да се постигне само чрез увеличаване на производителното население, т.е. на броя данъкоплатци живеещи на неговата територия. Макар и оскъдни, приведените тук данни маркират точно такъв процес, като същевременно ни подсказват, че за реализацията му се разчитало на скитащото в империята население. 

Така около средата на XVIII век, докато търсел простор за спекулативния си дух в селище без дюгян, в Елена се установил Михал, внук на Андроник от Имеретия и започнала епохата на еленските чорбаджии. [18] Може би към края на същия век едно друго начало поставил дядо Драгия, който поради конфликт с гърци напуснал със семейството си Беломорска Тракия и след много митарства най-после уседнал в долината на Киселишка река. Построил колиба върху полегатия югозападен склон на рида Мечовец и основавал поредното колибарско селище в Еленския Балкан – село Драгийци. [19] Последните сведения за вакъфска Елена са от 70-те години на XIX век, когато нашите деди вече притежаваха владетелски документи (тапии) за обработваните от тях земеделски имоти. [20, Приложение 10]. Официалният годишен справочник на Османската империя от 1873 г. регистрира на територията на Еленска нахия 2 778 домакинства и 7 749 мъже немюсюлмани. [21] В тези числа обаче е включено също населението на няколко махали от съседния Тузлук. Според други оценки цялото население на нахията по това време възлиза на 18 046 души. [22] Числото е съпоставимо с резултатите от проведеното през 1880 г. първо преброяване на населението в Княжество България, което показва, че на територията на бившия еленски вакъф живеят 18 660 човека. [23]

____________________

11. Не съществува метод за прецизно определяне на общия брой жители на едно населено място чрез броя на записаните в османските данъчни регистри облагаеми единици. Когато са регистрирани домакинства (ханета), често срещана практика е броят им да се умножи по коефициент (обикновено между 4 и 6), отразяващ средния брой членове в едно домакинство. Регистрираните мъже-данъкоплатци също могат да се приведат в брой домакинства, ако от тях се извадят неженените с допускането, че те все още живеят при бащите си. В по-късните документи е записвано цялото мъжко население и удвояването му би ни дало общия брой жители, защото от статистическа гледна точка броят на мъжете е приблизително равен на броя на жените. Какъвто и подход да приложим обаче, винаги трябва да имаме предвид, че османските регистри са създадени за данъчни, а не за демографски цели. Изчислената оценка за броя на населението понякога може да се отклонява значително от действителността, защото нито данъчната единица хане, нито големината на домакинството са постоянни величини. Първата обикновено варира според целите на данъчната администрация и може да включва едно или повече домакинства, а върху втората влияние оказват редица фактори като военни конфликти, болестни епидемии, климатични промени, общностна култура и др. Дори когато имаме достатъчно основания да смятаме, че едно хане съответства на едно домакинство, не можем да бъдем сигурни дали то е формирано от нуклеарно или разширено семейство. Освен това в регистрите понякога  липсват определени категории население и дори цели населени места, освободени от плащането на определен вид данък. За подводните камъни при използването на този вид документи виж например Кийл, М., Бележки върху администрирането на поголовния данък (джизие) на османските Балкани и значението на джизие регистрите като извор за демографски изследвания, В: България под османска власт, София 2017; Бойков, Гр., Татар Пазарджик от основаването на града до края на XVIII век. Изследвания и документи, София 2008.

12. Виж например подробните джизие регистри MAD.d.4023 – CDA BOA, Istanbul (1691 г.) и Вд 97/12 – НБКМ, София (ок. 1703 г.).

13. Подробният авариз регистър KK.d.2913 – CDA BOA, Istanbul (1751 г.) е последният известен регистър от XVIII век, в който има данни за село Елена. Благодаря на проф. Стефка Първева и д-р Мария Шушарова, които бяха така любезни да ми предоставят страници от този документ.

14. По някакви причини в регистъра за джизието MAD.d.4023 османската администрация регистрира дошлите от други места данъкоплатци в две различни категории – хайманета и пришълци. За целите на нашето изследване това разделение няма значение, затова е взета общата бройка.

15. Числените данни в джизие регистъра Вд 97/12 трябва да се приемат като минимални, защото страниците за Елена са силно повредени в зоната на подвързване и част от информацията е безвъзвратно изгубена. Поради тази причина броят на хайманетата е формулиран като „най-малко”. 

16. Виж теметтуат регистъра от 1845 г. със сигнатура TMT.d.12752 – CDA BOA, Istanbul.

17. Изчислението е направено на база наличните поименни списъци на данъкоплатците за годините 1751 и 1845. Трябва да се има предвид, че е възможно данните за 1751 година да не включват някои категории население, които са освободени от плащането на извънредни данъци. В Елена например са регистрирани 484 броя данъкоплатци на авариз, което е с 54 по-малко спрямо вакъфския регистър от 1710 г., който би трябвало да включва всички данъкоплатци във вакъфа. Не е сигурно дали тази малка разлика се дължи на особеностите на данъчната единица авариз хане, на данъчни облекчения на население със специални задължения или просто е резултат от демографски спад.

18. Грънчаров, Ю., Произход и епоха на еленските чорбаджии, Елена, 1925, стр. 14-15.

19. Съгласно родово предание, записано през 2016 г. в с. Илийно, Омуртагско. Информатор: Начо Добрев Иванов (р.1939).

20. ЦДА – София, ф. 822К, а.е. 42.

21. Salnâme-i Vilâyet-i Tuna, Sene 1290, Rusçuk 1290 (1873), sf. 248-251.

22. Мошин, А., Придунайская Болгария (Дунайский вилает). Статистико-экономический очерк, В: Славянский сборник, т. ІІ, Санкт Петербург 1877, стр. 401.

23. Окончателни резултати от преброявание на населението от 1-ий януарий 1881 г., София 1880, стр. 136–147. 

Приложение 7.
KK144, TKGM – Ankara.
Списък на данъкоплатците от село Елена през 1710 г.

Махала Пелошка/Еловска (?)

Петко Добри, Добри Петко – неженен, Добри Добри – неженен, Ганчо Съби, Велчо Съби;

Петър Димитър, Стоян Петко, Димо Стоян, Златю овчар, Недю Нико;

Атанас хаймане, Иван Недялко, Пино Раю, Раю Пино, Добри овчар;

Иван Раю, Петко Димо, Райко Димо, Гради Недялко, Никола Гради;

Недялко Гради, Стоян Гради, Мичо Божко, Рад Радой, Ганю Радослав;

Пометко Радослав, Георги Стойно, Маню Георги, Димитър хаймане, Добри Недю;

Недю Добри, Стойко Добри, Никола Ганчо, Раю Никола, Момчил Никола;

Бадю Влад, Пейко кравар, Драган хаймане, Иван Стано, Руси Нечо;

Иван Димитър, Недю Димитър, Никола Петко, Желязко Димитър, Баю Димитър;

Димитър Пино, Петко Пино, Божко Иван, Никола хаймане, Байчо Стоян;

Марко Стоян, Ненчо казанджия, Георги грънчар, Господин Петко, Стоян Илия;

Момчо Пейчо, Стоян Братил, Руси Стоян – неженен, Влад Недялко, Иван хаймане;

Димитър хаймане, Васил Недялко, Никола хаймане, Добри Стоян, Петър хаймане;

Лазар Бадю, Момчо хаймане, Кирчо Недю, Добри Димитър, Димитър Добри – неженен;

Мартин хаймане, Недю Димитър, Марко хаймане, Момчил хаймане, Милчо хаймане;

Васил овчар, Иван Нено, Стойко Маню, Петко Стойко, Драгошин Никола;

Кою хаймане, Иван Кою – неженен, Драган Кою – неженен, Станю Велин, Бато Стефан;

Стоян хаймане, Малчо хаймане, Никола Грози, Петър Велчо, Грози Стоян;

Димитър Йовчо, Добри Васил, Стойко Стоян, Станю Пейчо, Радко Нено;

Иван Ласко, Хубан хаймане, Гради Дойо, Желязко Гради, Продан Петко.

Махала Бойко

Доброслав Недю, Радню Драган, Добри Недю, Васил Въто, Пейчо Мичо/Михо (?);

Стано Мичо/Михо (?), Иван Мичо/Михо (?), поп Димитър Петко, Станю Рад, Константин Стоян;

Стоян Радню, Райко Тодю, Недю Пею, Георги хаймане, Дуко хаймане;

Добри Дуко, Никола Димитър, Тодю Димитър – неженен, Иван Вуйчо, Кръстю Кирио;

Петър Кирио, Стойко Кирио – неженен, Тодор Станю, Станю Тодор – неженен, Братой Тодор;

Вело Стоян, Стоян Яко, Руси Момчил, Стоян Черньо, Радослав Стоян;

Върбан Стоян, Иван Стоян, Недю Драган, Стайко Драгун, Стою Стайко;

Руси Косю, Райко Никола, Пею Никола, Стойко Никола, Иван Момчил;

Яко Петко, Димитър Яко – неженен, Никола Яко – неженен, Драгошин Пею, Иван хаймане;

Недялко хаймане, Градо Васил, Иван Драгошин, Стоян Малош/Милош (?), Стоян Вуто;

Калчо Стоян, поп Руси Косю, Мичо/Михо (?) Руси – неженен, Никола овчар, Стоян Никола;

Гойо Рад, Костантин Гойо, Иван Гойо, Стоян Гойо, Рад Гойо – неженен;

Костантин Млад, поп Костантин Радослав, Никола поп Костантин, Радослав поп Костантин, Рад хаймане;

Калчо Драгой, Петко Яко, Никола Данчо, Пею Данчо, Малчо Добри;

Стойко Недю, Иван хаймане, Недю Димо, Станю Момчил, Момчил Станю;

Тодор Велко, Станю Велко, Никола Райко, Димитър Никола, Кою Пею;

Кръстю Яко, Тодор Малош/Милош (?), поп Мартин Недю, Драгошин поп Мартин, Никола хаймане;

Илия Косю, Петко Тодю, Стоян Кою, Радню Кою, Доброслав Кою;

Стойко Кою, Недю Добри, Стоян Кирио, Богдан хаймане, Недялко Яко;

Слав Новак, Желязко Новак, Стоян Недю, Петко Иван, Недю Гърбан;

Петко Мартин, Стефан Васил, Марко хаймане, Васил Марко – неженен, Васил Братил;

Драган Васил – неженен, бакал Гради, Гради Бакал, Стоян Васил, Димо Костантин;

Никола Димо – неженен, поп Петко Райко, Драги Пею, Райко Петко, Драган Драги;

Злато Бойчо, Бойчо Злато, Нено Злато, Иван Стоян, Костантин Стоян;

Гено Пею, Нено хаймане, Градо Пею, Стоян Пею, Стойко Стоян;

Мартин хаймане, Иван Станиш, Бойко Станю, Станю Бойко, Костантин Бойко;

Костантин Бойко – неженен, Добри хаймане, Пею Гойо, Рад Недю, Стоян Недю;

поп Драгошин Стоян, Господин Новак, Малешко хаймане.

Махала Куман

Брайно Станю, Стоян Брайно, Драган Трифон, Никола Иван, Иван Недю;

Доброслав Златю, Куцар Драган, Костантин Ладин, Брайно Иван, Марко Куцар;

Лазар Марко – неженен, Добри Балука, Събинчо Добри, Балука Добри, Иван Стоян;

Тодор Недю, Пею Златю, Недю Тодор – неженен, Добко Тодор, Мичо/Михо (?) хаймане;

Недю Мартин, Стоян Петко, Цоню Мартин, Никола Боймин, Нешо Станю;

Миладин Иван, Рад Станю, Недялко Недю, Стоян Пейко, Димитър Маню;

Марко хаймане, Недю Милан, поп Кара Петко Васил, Стоян поп Петко, Кръстю Иван;

Иван Кръстю – неженен, Стоян Божко, Петър Стоян, Георги хаймане, Върбан Друми;

Стефан Златю, Митро Златю, Никола Радню, Момчо Радню, Стойко Радню;

Стойко Ненко, Игнат хаймане, Байо Игнат, Петко Игнат, Иван хаймане;

Руси Иван, Иван Руси – неженен, Мичо/Михо (?) Рад, Петко Мичо/Михо (?) – неженен, Димитър хаймане;

Стоян хаймане, Малко Иван, Куцар Малко, Добри хаймане, Стоян Шишко;

Нечо Руси, Драгошин Стойко, Стоян Георги, Иван Нечо, Мартин Гради;

Недю Гради, Петко хаймане, Димитър Недю – неженен, Стоян хаймане, Кръстю хаймане;

Иван хаймане, Георги Пейко, Куцар Никола, Станю хаймане, Драгошин Никола – неженен;

Драгошин Цойо, Люцкан Велко, Велко Люцкан, Бачо хаймане, Велчо Бачо;

Костантин Богдан, Богдан Костантин – неженен, Димо хаймане, Добри Пейко, Стайко Руси;

Недю Куцар, Стойко Стоян, Никола Недю, Дойко Иван, Стою Недю;

Братил Драгошин, Бойо Недю, Стоян Брезник, Радню Пейко, Станю Радню;

Калчо хаймане, Недю Рад, Ралчо Рад;

Махала Влад

Стайко хаймане, Недю Велчо, Стойко Куцар, Куцар Стойко, Стоян Петър;

Димитър казанджия, Калчо хаймане, Мичо/Михо (?) Петко, Петко Мичо/Михо (?), Стоян Вито/Въто (?);

Вито/Въто (?) Велчо, Петър  Съби, Стойко Градо, Слав Пею, Пею Драган;

Кръстю Пею – неженен, Никола Песар, Петър Никола, Драган Малош/Милош (?), Добри Драган;

Костантин Драган, Драгошин Драган – неженен, Влад Петко, Господин Влад, Петко Влад – неженен;

Никола Влад, Черньо Съби, Калчо Стайко, Иван Нечо, Рали Иван;

Тоди Недю, Недю Нико, Маню Нико, Петко Петър, Георги хаймане;

Яко Тодор, Стоян Петър, Йовко Петър, Стайко Градо, Градо Стайко;

Петър Пею, Богдан Нено/Пено (?), Стойко Богдан – неженен, Нено/Пено (?) Богдан, Тодор Мирчо;

Драган хаймане, Иван Драган, Костантин Малош/Милош (?), Недю Слав, Слав Недю – неженен;

Тодор Куман, Даби Драгош, Стоян Драгош, Рад Даби, Петко хаймане;

Стоян Мирчо, Мирчо Стоян – неженен, Мартин Нено, Тодор Мартин – неженен, Иван хаймане;

Велчо Добри, Добри Велчо – неженен, Васил Велчо, Гради Стайко, Стойко Ралчо;

Влад хаймане, Петър Стайко, Раю Песар, Стоян Раю, Недю Раю;

Васил Друми, Станю Ралчо, поп Недю Недю, Никола Петър, Димо Димитър;

Димитър Радно, Димитър Стоян, Рад Крайчо, Никола Рад, Георги Рад;

Крайчо Рад, Димитър Брайно, Петър Душко, Димо Недю, Мартин Димо;

Кою Добри, Недю Добри, Станю Стайко, Руси Стайко, Мартин Недю;

Лазар Недю, Станю Недю, Тодор Петър, Станю Тодор – неженен, Лазин Митро;

Петър Лазар, Продан Радослав, Йовчо Никола, Никола Стоян, Никола Тодор;

Тодор Никола, Недялко Тодор – неженен, Тодор Недялко, Момчо Недялко, Никола Доброслав;

Стоян Цоню, Йовко Петър, Мичо/Михо (?) Петко, Стойко Мичо/Михо (?), Диман Петър;

Нено Петър, Лазар Черньо;

Махала Братохан

Стоян Гради, Станю Владин, Ненчо Драган, Петко Станю – неженен, Драган Руси;

Рад Драган, Дойно Мартин, Петко Ненко, Станю Обретен, Върбан Куцар;

Куцар Върбан – неженен, Върбан Куцар, Стоян Раю, Стайко Велчо, Иван Обретен;

Стоян Мартин, Никола Куцар, Недю Никола – неженен, Върбан Никола, Косю Мичо/Михо (?);

Мичо/Михо (?) Косю, Пею Влад, Райно Песар, Гради Малешко, Братохан Рахни;

Рахни Братохан, Стоян Братохан, Гайо Йован, Никола Радню, Радню Никола – неженен;

Йофчо Никола – неженен, Дойно Стойко, Недялко Рад, Рад Недялко – неженен, Аврам Недялко;

Драган Велчо, Стойко Петко, Недю Радослав, Радослав Никола, Стоян Петко;

Вело Недялко, Горян Велчо, Гено Стоян, Стоян Гено, Гради Недю;

Стойко Петко, Яно хаймане, Черньо хаймане, Райко хаймане, Михни хаймане;

Витан хаймане, Трифон хаймане, Васил хаймане, Петко хаймане, Върло хаймане;

Станю Стойчо, Никола Стойчо, Недю Станю, Нако Косю, Никола Недю;

Стоян хаймане, Руси хаймане, Стоян Мирослав, Никола Влайо, Добри Рад;

Илия Добри, Стоян Добри, Банчо Ненко, Момчо Малешко, Петър хаймане;

Косю Петър, Стоян Малешко, Петър Стоян, Радослав хаймане, Димо Недю;

Иван хаймане, Стоян хаймане, Момчо Петко, Станю хаймане, Кръстю хаймане.

Жители на чифлик

Стойко Петър, Мичо/Михо (?) Стано, Драган Стано.

Цигани

Иван Ачко, Мичо/Михо (?) Георги, Иван калайджия, Добри железар, Рува железар, Мичо/Михо (?) железар, Петко Витан.

***

Забележки.

Имената във вакъфския регистър са разчетени първоначално от проф. Айше Каяпънар. Впоследствие сравних информацията с наличната в двата джизие регистъра от близките предходни години със сигнатури MAD.d.4023 (CDA BOA, Istanbul) от 1691 г. и Вд 97/12 (НБКМ, София) от около 1703 г., като се опитах да изгладя някои несъответствия и проблемни разчитания. Воден от идеята, че при озвучаването на български антропоними написани на османотурски език не е задължително да се ръководим от правилата на турската фонетика, си позволих да направя следните корекции и забележки:

a/ Всички имена са нормализирани към съвременното българско изговаряне, като е взето предвид и характерното за еленския регион звучене в съответствие с наличните данни в следосвобожденските църковни и граждански регистри. В този смисъл Димитри е Димитър, Желеско – Желязко, Герги – Георги, Йован – Иван (в регистъра името се среща и в двата варианта), Кръсто – Кръстю, Недо – Недю, Петре – Петър, Педко – Петко, Неделко – Недялко, Радослафо – Радослав, и т. нат. Давам си сметка, че подобна намеса в оригиналния текст понякога може да прикрие или изкриви езикови процеси и тенденции, които биха представлявали интерес за специалистите по лингвистика и антропонимия, но от друга страна нормализацията е неизбежен процес, ако очакваме годни за статистическа обработка данни, които да бъдат използвани за анализ на именната система в Еленския Балкан през османския период. Нормализицията би улеснила също изследователите генеалози, които ще се опитат да направят връзка с имената от следосвобожденските църковни и граждански регистри.

b/ При имената започващи с две последователни съгласни е изпусната характерната протетичната гласна, която обикновено се поставя преди тях, за да се избегне струпването на съгласни в началото на думата, което е недопустимо според фонетичните закони на турския език. Такива например са имената Стоян, Станю, Стефан и Златю, записани в регистъра съответно като Истоян/Устоян, Истано, Истефан и Излато. 

c/ Поради невъзможността звукът „ц” да бъде предаден точно с арабските графеми, османските данъчни регистратори най-често го заменят с буквите „с”, „ч” или съчетанието „тс”. Такива са например имената Цоню, Люцкан и Куцар, записани съответно като Соно, Лускан и Кучар (в други документи като Кусар или Кутсар).

d/ Някои записи са резултат от допусната грешка в процеса на регистрация. Макар първата еленска махала да е записана като Пелошка, много е вероятно да става дума за днешната махала Еловска, с което име се среща и в османските регистри от XIX век. Първоначалното стъписване пред името на данъкоплатеца Стоян Кранил бързо беше преодоляно, когато в документа от 1691 г. ясно прочетох правилното Стоян Братил. Друго странно име е Скойо, което най-вероятно е грешен запис на името Стойо. Вземайки предвид казаното в предходната забележка, бихме приели, че бащиното име на данъкоплатеца Драгошин Сойо е всъщност Цойо, но не може да се отхвърли вероятността името да е сгрешено, защото и в двата предходни джизие регистъра име Цойо липсва, но е регистриран данъкоплатец Драгошин/Драгостин Койо. С регистраторска грешка може да се обясни и записаният във вакъфския регистър Гърбан. Въпреки че това име присъства в българската именна система, в джизие регистъра от 1691 г. въпросното лице категорично се разчита като Върбан. Проблем има и с бащиното име Дурми на същия данъкоплатец, вокализирано от преводача като Дорми. В опит да нагоди звученето към фонетиката на турския език, регистраторът е разделил последователните съгласни в началото на името, като е вмъкнал между тях буквата „вав”, премествайки я от трета във втора позиция. Но проверката в двата предходни регистъра еднозначно показа, че зад тази вокална „еквилибристика” се крие името Друми (с етимология от гръцкото δρόμος – друм, път). Във вакъфския регистър два пъти се среща името Гайчо, но в другите документи категорично се разчита името Ганчо. Разминаване се констатира също в името на данъкоплатеца Богдан Нено, който в предходните регистри е записан с бащино име Пено. Последното трябва да се има предвид и при разчитането на името на неговия син Нено Богдан. 

e/ Поради особеностите на използвания шрифт някои имена са разчетени неправилно. Например името Съби е разчетено като Себини, но и в двата предходни регистъра ясно се разчита името Съби. Подобен е случаят с името Гербо, което през 1691 г. категорично се разчита като Кирио (с етимология от гръцкото κύριος – господин). Под името Габо трябва да се разбира Гайо, което също се потвърждава от предходните регистри. В един случай името Братил е разчетено като Бретин, а в друг Яно е разчетено като Пано. Името Радено би трябвало да се вокализира като Радно, а още по-добре като Радню, което е традиционната за Еленския край форма. Професията на данъкоплатеца Гради е разчетена като име Бегал. За наше щастие лицето присъства в предходния джизие регистър, където съвсем ясно се чете „бакал Гради”, т.е. "магазинер Гради". Непосредствено след него във вакъфския регистър е записан и синът му Гради Бакал – типичен пример как професионалното занимание се превръща в прозвище, а на по-късен етап и във фамилия. Бакалови са известен еленски род.

f/ Понякога едно и също име в различните документи е записвано в различни варианти. Във вакъфския регистър например срещаме данъкоплатеца Братил Драгошин, който в двата предходни джизие регистъра е записан съответно като Братил Драгош и Братой Драгошин. Друг данъкоплатец от еленския вакъф Костантин Малош няколко години по-рано е регистриран с името Костадин Милош. Данъкоплатецът Раю присъства във вакъфския регистър със странното бащино име Ипсар. Предвид използвания протетичен „елиф”, името е вокализирано от преводача като Псар. В джизие регистрите обаче, бащиното име на същия данъкоплатец е записано без протетична гласна (в единия случай с буква „сад”, а в другия със „син”), което ни дава основание да го прочетем като Песар. В българската именна практика съществува фамилия Песаров, която се извежда етимологично от „пес” – куче, но в нашия случай това едва ли е така, защото в единия джизие регистър срещаме Песар употребено като лично име. Минимални вариации в имената се забелязват дори в рамките на вакъфския регистър. Например: Гради се среща и във варианта Градо, Петре като Петри, Йован като Иван, а Русин като Руси.

g/ При някои имена не е възможно еднозначно четене, особено в случаите когато липсват диакретични знаци или същите не са нанесени прецизно. Многовариантност в четенето има и при имена, съдържащи турските букви „йе” и „вав”, които могат да се вокализират с различни гласни. Например Вито може да се прочете Въто, Радол като Радул, а Драгошин като Драгушин. Въпросителни има също при разчитането на имена като Вало и Вело, Валчо и Велчо. Особен случай е разчетеното във вакъфския регистър име Мичо, което понякога може да се прочете като Михо или дори Минчо. В османските документи това име се среща написано по различни начини – с буква „чим”, „ха”, „хъ” или „хе”, със или без буква „йе” след „мим”. Трябва да се има предвид, че който и вариант да срещнем, всички произхождат от еврейското Михаил. В следосвобожденските регистри от Еленския край това име се отъждествява най-често с Михо, Михал или Минчо.

Приложение 8.
Селищната система на Еленския вакъф според теметтуат регистъра от 1845 г.

Приложение 9.
Регистрирани данъкоплатци в Еленския регион за периода от 1516 до 1845 г.

Приложение 10.
Документ за предаване в наследство правото на владеене на имот от вакъфа на Старата султанска майка, намиращ се в землището на с. Драгийци, Търновски санджак.
1874 г.

(следва)

Елена като вакъф. Част 2: Вакъфът на Еметуллах Рабиа Гюлнуш - продължение

Пространството

Към всяко населено място от вакъфския регистър е добавен специален раздел, наречен синурнаме, [9] в който са описани географските му граници. [Приложение 5] Използвана е предимно микротопонимия като „ливадата на Рали”, „нивата на Кою” и други подобни. Това обстоятелство прави невъзможно прецизното проследяване на границите, но за късмет в описанието се прокрадват и по-устойчивите във времето мезотопоними, запазили се в народната памет до наши дни. С тяхна помощ ще направим една съвсем груба реконструкция на границите на еленския вакъф в последователността, в която са описани. Източната граница започва от билото на Еленските възвишения при Златарица, продължава на юг по долината на Бебровска река (Каменица), след което на югоизток по долината на Костелска река достига главното старопланинско било при скала̀та Бялата крава. От там южната граница следва стриктно билото на Балкана в западна посока до малко след възвишението Бутурски чукар. След това западната граница продължава на север по билото на вододелния рид, разделящ водосборните басейни на реките Веселина и Белица. Когато достигне отново Еленските възвишения при Къпиново, границата се затваря по тяхното било на изток към Златарица, формирайки северната граница на вакъфа. Карта със списък на идентифицираните и локализирани топоними е дадена в Приложение 6. [10] Вижда се, че с изключение на източната, останалите вакъфски граници се припокриват с днешните граници на община Елена.

____________________

9. Синурнаме (от гр. σύνορα – граница) или още худутнаме (от ар. حد, хадд – граница, предел) е документ, в който съгласно османската административна практика се описвали граници на населени места, землища и имоти.

10. За идентифицирането и локализирането на топонимите от еленското синурнаме са използвани следните източници: непубликуван превод на проф. Айше Каяпънар; Хитов, П., Моето пътуване по Стара планина, София 1940, стр. 40-41; топографските карти BGMoutains (www.kade.si) със слоеве BGMountains, BGTopoVJ-50K и ЕТК-1-500. Не особено сполучлив превод на синурнамето може да се намери и във вече цитираните публикации на Бобчев.

Приложение 5.

KK144, TKGM – Ankara.

Страницата с еленското синурнаме.

Приложение 6.

Карта и списък на идентифицираните и локализирани топоними.

– Ижлатар (İjlatar) – гр. Златарица;
– дере Камениче (Kameniçe Deresi) – река Бебровска, която в горното си течение е известна с името Каменица. Възможно е зад този хидроним да стои също някое от деретата явяващи се леви притоци на споменатата река;
– Шарково гьолче (Şarko Gölcüğü) – не е точно локализиран, но в същия район северно от Долни Марян е регистриран топоним Шарков рът;
– Костелска вода (Kostel Suyuna) – река Костелска;
– скала Бяла крава (Byala Krava Taşına) – връх Бяла крава (1057 m). Възвишението е част от главното старопланинско било и днес попада в територията на едноименния резерват;
– гьол при Тюфек баир (Tüfek Bayırında Göle) – Локализиран е Тюфешки рът (977 m), от тур. tüfek – пушка. Логично е гьолът да се намира в непосредствена близост, вероятно югоизточно от възвишението. Може би една от няколкото заблатени седловини в тази част от билото на Стара планина, наричани от местното население „локви”;
– Буков кладенец (Kayın Pınara) – вероятно чешмата в западното подножие на връх Буюк каин вели (1170 m), която днес се нарича Калинин кладенец;
– Стола тепе (İskemle Depesine) – вероятно ниското хълмче на 300 m северно от хижа Чумерна, където се намира камъка Царския трон;
– Пазова поляна (Pazova Polyana) – Бъзова поляна. Билна поляна на около 2 km югозападно от х. Буковец;
– Каменния извор (Taşlı Pınara) – вероятно чешмата Сейменски кладенец, която се намира в северозападното подножие на Каменска могила (1231 m);
– Кръстатия гьол (Haçlı Göle) – Кръстатата локва. Не е точно локализирана, но местонахождението ѝ трябва да се търси около местността Караиваново хорище, където също се образуват „локви”. Споменава се от Панайот Хитов, който пише, че от мястото извира река Лазовска;
– Будур тепе (Budur Depesine) – Бутурски чукар (1115 m), от тур. bodur – нисък;
– Гъбата тепе (Mantar Depesine) – вероятно връх Мандрата (831 m) с видоизменено име от тур. „мантар”;
– Лома тепе (Loma Depesine) – Лома е леко издължено възвишение североизточно от връх Мандрата;
– Клави тепе (Klavi Depesine) – връх Главите (939 m) с промяна в началния звук от „г” към „к”, както вероятно е прозвучало името на този топоним в ушите на османския регистратор;
– Поп Болич тепе (Boliç Papaz Depesine) – не е точно локализиран, но със сигурност хълмът е част от Еленските възвишения над село Къпиново. Южно от Къпиновския манастир в началото на Горния боаз са регистрирани топонимите Попови ливади и Поп Стойкова чука;
– Къпинава (Kıpinаva) – с. Къпиново.

(следва)

Елена като вакъф. Част 2: Вакъфът на Еметуллах Рабиа Гюлнуш

Ако дербенджийството имаше важна роля за развитието на Елена в периода XV-XVII век и вероятно беше причина за нейната поява подобно на други селища в Османската империя, влиянието на вакъфския статут надхвърля границите на населеното място и преобразява радикално социално-икономическия и демографския облик на целия Еленски Балкан. В резултат на политиките за оживяване и развитие на поземлените вакъфи, за по-малко от век в това полупусто планинско пространство се създават условия за появата на своеобразен конгломерат от колибарски селища, за които Елена ще се превърне в естествен административен, икономически и културно-просветен център. 

Малко предистория

За вакъфския статут на Елена се знае малко. Темата не е била предмет на сериозно историческо изследване и в българската историография могат да се намерят само податки. Стефан Бобчев например публикува превод на документ от 1841 г, с който се препотвърждават вакъфските граници на селата Елена, Беброво, Златарица и Капиново. [1] Оригиналът на документа вероятно не е запазен, но според публикацията село Елена и махалите му били част от вакъфите на Старата султанска майка, дарени ѝ от султан Мехмед хан, чиито приходи се използвали за поддръжката на джамии и училища в Юскюдар [2]. Понеже с времето границите и населението на вакъфа се променили, наложило се отново да се опишат.

Без да посочва източник, Никола Станев публикува подобен превод на вероятно същия документ [3] и предполага, че вакъфът е дарен от султаните Мехмед I или Мехмед II, отхвърляйки възможността това да се е случило при по-късно управлявалите Мехмед III и Мехмед IV с малко наивния аргумент, че „поради безредиците в империята те едва ли биха имали време да се занимават с вакъфи”. Авторът прави и друго невярно предположение, че споменатата в документа „стара майка султанка (баба)” [sic!] може би е Тамара Хатун (Кера Тамара), наложницата на султан Мурад I и дъщеря на цар Иван Александър и царица Теодора. 

Най-важните и достоверни подробности относно вакъфския статут на Елена узнахме благодарение на нидерланския изследовател Махиел Кийл, който направи обществено достояние един вакъфски регистър от архива на Главната дирекция на поземлените имоти и кадастъра в Анкара. [4] Документът е датиран към 29 март 1710 година и хвърля лъч светлина върху тъмното вакъфско минало на Елена. [Приложение 1]

Фондацията

От уводната част на регистъра [5] узнаваме, че султан Ахмед хан, син на Мехмед хан, е връчил на своята майка (Валиде султан) указ, с който я дарява и въвежда във владение на села и мезри, спадащи към приходоизточниците на градовете Свищов, Търново и Ловеч, които се намират в санджаците Никопол [6] и Паша [7]. Впоследствие тя ги вакъфирала, за да осигури необходимите средства по поддръжката и изплащането на заплати на служителите в благотворителните си обекти в квартал Юскюдар на Истанбул. Годината на издаване на документа и султанският подпис категорично показват, че става дума за султан Ахмед III, управлявал в периода от 1703 до 1730 година. [Приложение 2] Публикуваните от Бобчев и Станев преводи са на по-късен потвърдителен акт на вакъфа (виж част 1), издаден две години след качването на престола на султан Абдул Меджид I. Очевидно качеството на тези преводи е незадоволително, защото както вече стана дума, не султан Мехмед, а синът му султан Ахмед дарява майка си с владение. Макар учредителката на вакъфа да не е спомената поименно, общоизвестен факт е, че майка на Ахмед III е Еметуллах Рабиа Гюлнуш.

Благотворителната дейност на Рабиа Гюлнюш започва още при управлението на нейния съпруг султан Мехмед IV [8], но своя най-мащабен проект тя осъществява едва през 1709 г., когато на престола е по-малкият ѝ син Ахмед III. Резултатът от тази амбициозна инициатива е голям архитектурен комплекс в истанбулския квартал Юскюдар, който включва джамията Йени валиде, училище, библиотека, приют с кухня за бедни, чешма, а по-късно мавзолей и магазини. Както може да се очаква, издръжката на подобен обект е скъпо начинание, затова учреденият в негова полза вакъф бил подобаващо голям. Освен приходоизточници в градовете Търново, Ловеч и Свищов, фондацията включвала още 24 от прилежащите им села плюс едно село в Старозагорско. Под номер 30 в съдържанието на регистъра откриваме село Елена, спадащо към Търново. [Приложение 3]

Вземайки предвид написаното в част 1, можем да обобобщим, че село Елена е било част от огромен поземлен вакъф, учреден от висш член на султанската династия. Тези вакъфи съответствали по ранг на султанските и подобно на тях се управлявали напълно самостоятелно в условията на финансов имунитет. Макар да били под пряката опека на държавната канцелария, никакви други държавни институции или длъжностни лица нямали право да се намесват в делата им. Вакъфът е създаден около 1708-1709 г. при управлението на Ахмед III, който извадил от обръщение селища и земи от султанските си хасове в днешните територии на Северна и Южна България, за да ги подари на своята майка Еметуллах Рабиа Гюлнюш. Тя на свой ред ги вакъфирала в полза на новопостроения комплекс Йени валиде в Юскюдар. [Приложение 4] За съжаление учредителният акт, който би ни разкрил повече подробности за тази фондация, не е открит.

_______________________

1. Бобчев, Ст., Сборник на българските юридически обичаи, ч. II, т. 3, София, 1915, стр. 216-223; Еленски сборник, кн. 2, София 1938, стр. 88-90. Преводач: П. Георгиев.

2. Квартал на Истанбул, намиращ се на азиатския бряг на Босфора. Кварталът е наследник на древногръцкия град Хрисополис, известен през Средновековието с името Скутарион.

3. Станев, Н., История на Търновската предбалканска котловина, София 1942, стр. 20-21.

4. KK144, TKGM – Ankara; Кийл, М., Демографски промени в Дунавска България (1480–1710) (според османски изворов материал от турските държавни архиви), В: Втори международен конгрес на българистиката, София, 23 май – 3 юни 1986 г. Доклади, т. 7: България през XV-XIX век, съст. Б. Киряков, София 1989, стр. 49-75; България под османска власт, София 2017, стр. 91-92. Тук искам да благодаря на г-н Емил Енчев за предоставеното копие на оригинала на документа, както и за споделените разходи за част от преводаческите услуги.

5. Преводът на уводната част на регистъра е на доц. Мария Калицин, но тук не е цитиран дословно. На читателите са спестени характерните за официалната османска документация вежливи обръщения, възхвали и титли, които излишно разтягат и затормозяват текста. 

6. Никополският санджак е административно-териториална единица с център гр. Никопол. Създаден е върху територията на бившето Търновското царство и обхващал по-голямата част от днешна Северна България.

7. Санджак Паша е административно-териториална единица, която е включвала области от днешните държави България, Турция, Гърция и Северна Македония. През XV в. център на санджака е гр. Одрин, а от нач. на XVI в. – гр. София.

8. Argit, B., A Queen Mother and the Ottoman Imperial Harem: Rabia Gülnuş Emetullah Valide Sultan (1640–1715), In: Concubines and Courtesans: Women and Slavery in Islamic History, Oxford 2017, p. 216-217.

Приложение 1.

KK144, TKGM – Ankara.

Предната корица на вакъфския регистър

Приложение 2.

KK144, TKGM – Ankara. 
Kалиграфският подпис (тура) на султан Ахмед III.

Приложение 3.

KK144, TKGM – Ankara. 
Съдържанието на регистъра,

където под номер 30 е отбелязано село Елена.

Приложение 4.

Комплексът Йени валиде в кв. Юскюдар на Истанбул

се намира в непосредствена близост до пристанището.

(следва)