Елена като вакъф. Част 1: Вакъфската институция

„И стана [селото] вакъф, който е заведен в регистъра, потвърден и осигурен чрез законно съдебно решение от страна на съдията. Той [вакъфът] не се наследява, не се продава, не се подарява и не се владее под никоя от формите на частната собственост дотогава, докато бог наследи земята и всичко, което е на нея, и той е най-добрият наследник. Никой от верующите в аллаха и страшния ден, бил той кадия, мюфтия, мюдерис или пък валия, емир, везир, голям или малък, няма право да го променя или изменя, да го намалява или да го прехвърля. А който се опита да го намалява и изменя, или пък да отменя някое от условията му, той ще получи божия гняв, вечно жилище в ада и най-лоша съдба. Върху него ще падне това, което си е заслужил, разните видове мъки и страшно наказание. Върху него един ден ще падне проклятието на бога и неговите ангели и на всички хора. Няма прошка за насилниците. За тях проклятие, за тях преизподня в деня, в който всеки ще получи възмездие за това, което си е заслужил. Няма да има насилие в деня на страшния съд, защото бог е бърз в равносметката. 15 април 1496 г."

Из вакъфнамето на Карловския вакъф на Карлъоглу Али бей [1]

За да разберем какво е влиянието на вакъфската институция върху Еленския регион и в частност върху живота на нашите деди, е необходимо първо да се запознаем накратко с нейната същност и значение в рамките на Османската империя. На тази изключително сложна и обширна тема са посветени многобройни изследвания, поради което изложеното тук няма претенциите нито за експертност, нито за изчерпателност. [2]

Като всяка религия, ислямът също предлага свои решения за разрешаване на социално-икономическите проблеми в обществото под формата на система от основни религиозни и етични норми към които всеки правоверен трябва да се придържа в своя живот. Един от петте стълба на исляма е даването на милостиня като средство за предотвратяване на бедността чрез преразпределяне на средства от по-богатите към по-бедните. Трите форми на мюсюлманска благотворителност са садака, зекят и вакъф [3]. Садаката е доброволна и олицетворява искреността на вярата на онзи, който я дава. Зекятът се тълкува като „пречистване” на натрупаното богатство и се събира под формата на задължителен годишен данък от всеки пълнолетен мюсюлманин притежаващ определен обем имущество. [4] Обект на нашето внимание в тази статия ще бъде вакъфът (от арабски واقف – уа̀каф, букв. спирам, задържам), който представлява богоугодно завещание на имущество за вечни времена, което или чиито приходи трябва да бъдат употребени за благотворителни цели. [5] Както подсказва етимологията на термина, подлежащото на вакъфиране имущество се спирало от централизирано обръщение и върху него не се начислявали данъци за обслужване на фиска. Държавата обикновено си запазвала правото да събира някои административни такси, извънредни данъци и поголовния данък джизие, но понякога се отказвала и от тях в полза на вакъфа. Учредителят имал право да задържи приходите на вакъфа с цел финансиране на предварително декларирани по собствена воля благотворителни дейности като строителство и поддръжка на религиозни и обществени сгради; осигуряване на безплатни кухни за бедни; издръжка на духовници и други лица.

Към подлежащото на вакъфиране имуществото се предявявало изискването да бъде безусловна собственост на завещателя. Тази частна по своята същност собственост се наричала мюлк и обикновено включвала недвижими имоти в чертите на населеното място като къщи, дюкяни, мелници, зеленчукови градини, лозя, незастроени парцели и други, които са в свободно обръщение, т.е. подлежат на продажба, размяна, залог, наемоотдаване и наследяване в съответствие със закона и волята на собственика. [6] Този мюлк бил наречен истински (сахих) и се придобивал първоначално само чрез покупко-продажба, в която продавач е държавата. Съответно вакъфите учредени от такъв мюлк се наричали истински вакъфи. 

Съществувала и друга категория мюлк, който се придобивал чрез султанско дарение на държавна земя (мири). Ислямските правоведи не гледали с добро око на подобна практика и поне формално считали този мюлк за неистински (гайр-и сахих), защото не бил резултат от покупко-продажба, както повелявало ислямското законодателство (шериата), а на дарение. Неистинските мюлкове се вакъфирали само със санкцията на държавата, а учредените по този ред вакъфи също се наричали неистински. Някои автори предпочитат да наричат неистинските мюлкове и вакъфи поземлени – определение отразяващо по-добре тяхната същност. [7] Особен случай на тази категория са султанските вакъфи учредени от самия султан, които били най-големите в империята. При тях процедурите по превръщането на държавната земя в мюлк били прескачани, защото нямало как султанът, върховен господар и разпоредител със земята, сам да дари себе си. Но като пръв сред правоверните той също искал да спечели благоволението на Аллах завещавайки части от огромните си хасови владения за благотворителност. Управлението на султанските вакъфи се поверявало в ръцете на висши държавни чиновници, в това число и великия везир. Плътно до султанските стояли и вакъфите учредени от членовете на династията. [8] 

Оттук нататък фокусът ни ще бъде върху поземлената форма на вакъфа, поради неговата ключова роля в демографското и икономическо развитие не само на отделни населени места, но и на цели региони.

***

Мюлкът и вакъфът не били „патент” на османците. Те ги възприели от покорените селджукски бейлици, за което подсказват няколко оцелели документи на вакъфи, чието начало може да се отнесе към онези предимперски времена. [9] По примера на селджуките, османските султани също раздавали земя под формата на неистински мюлкове на висши държавници и приближени като награда за проявена лоялност и заслуги към империята. Дали си смел военачалник, успешен министър, изявен духовник, член на династията или просто амбициозен придворен влязъл под кожата на султана, султанското благоволение било единственият законен начин да придобиеш частнособственически права върху държавна земя, която да експлоатираш и управляваш в своя полза, както намериш за добре. Но за разлика от истинските мюлкове, собствеността при неистинските имала условен характер. Нямало законни пречки те да бъдат наследявани, разменяни или продавани, но върху тях винаги тегнела опасността от конфискация, защото както вече стана дума, неистинските мюлкове се конституирали на ръба на закона и макар това да ставало със съгласието и участието на властта, понякога се използвало от същата тази власт като повод за намеса в ущърб на интересите на техните собственици. Ето защо собствениците на неистински мюлкове бързали да ги защитят от посегателствата на държавата, като ги превърнат във вакъфи. Веднъж вакъфирано, имуществото придобивало статут на неотчуждаемо за вечни времена и съгласно шериата никой, включително държавата, нямал право да посегне върху него. Все пак властта си запазвала правото да надзирава и контролира поземлените вакъфи чрез тяхната първоначална санкция, надзор върху дейността и периодично потвърждаване на статута. С подобни намеси държавата се опитвала да възпрепятства натрупването на частна собственост и обособяването на потомствена аристокрация, която в някакъв момент може да се еманципира и оспори официалната власт. Така подобно на „собствеността” при неистинския мюлк, „вечността” на произлезлия от него неистински вакъф също била в известен смисъл условна. 

***

Учредител на вакъф (вакъф-сахиб) можело да бъде всяко пълнолетно и здраво лице, притежаващо подходяща за вакъфиране безусловна движима или недвижима собственост. Волеизявлението за благотворителност се документирало в специален съдебен протокол, който играел ролята на учредителен акт (вакъфнаме). В документа подробно се описвала завещаната собственост, бенефициерите на вакъфа, неговият управител и условията на управление. Администрирането се поверявало в ръцете на избран от вакъф-сахиба управител (мютевалия). Нямало законово ограничение самият учредител да изпълнява тази длъжност докато е жив, ако притежава нужната компетентност. Мютевалията носел цялата отговорност по планирането, събирането и изразходването на приходите, изплащането на заплати на служителите на фондацията, поддръжката, ремонта и отдаването под наем на вакъфските имоти, издаването на земевладелските тапии на селяните и прочее управленски дейности. За по-големите вакъфи се назначавал допълнително надзорник (назър), който следял за спазването на разписаните в учредителния акт условия. Местните съдии (кадиите) също били въвлечени в надзора на вакъфите чрез периодична проверка на техните баланси. [10]

Ислямското право не поставяло ограничения относно вероизповеданието на вакъф-сахибите. Християните също можели да създават вакъфи, като имали възможност да изберат коя институция да легитимира благотворителната им дейност – кадийският съд или църквата. Логично те предпочитали църквата, но имало и изключения. Така например християнката Вида, дъщеря на Сава от видинската махала Хаджи Нестор, приживе вакъфирала собственото си жилище, което след смъртта ѝ да се даде под наем, а получените приходи да се разпределят между бедните християни във свещения град Йерусалим. Когато Вида се споминала, в местния кадийски съд се явили заместник управителя на вакъфа на бедните християни в Ерусалим поп Никодим, син на Манол и наследниците на Вида – братът Никола, син на Сава и съпругът Петър, син на Марко, с молба към кадията да се узакони завещанието на споменатата Вида. За целта довели няколко жители на същата махала, които да потвърдят пред съда истинността на волеизявлението на покойната и точните граници на вакъфирания имот. Съдебният протокол е с дата 11 април 1758 г. [11]

***

С времето вакъфската институция започнала постепенно да се отдалечава от първоначалната си идеална цел като висша форма на проява на мюсюлманско милосърдие и все по-често се използвала от замогналата се феодалната върхушка като инструмент за лично облагодетелстване. Благодарение на своя имунитет срещу държавната власт, някои вакъфи се превърнали в поле на всевъзможни злоупотреби и спекула със събраните уж за благотворителност средства, които в крайна сметка потъвали в нечии джобове. За подобно развитие може би спомогнала допусканата от шериата възможност бенефициери на вакъфа да бъдат и частни лица. В учредителните актове на подобни вакъфи могат да се открият странни форми на „милосърдие”, при които завещателят дарява вакъфските приходи за издръжка на своите деца, внуци, правнуци и едва след пълното изчерпване на потомството му, средствата от вакъфа можели да се оползотворят за благотворителност в полза на обществото. По този начин завещателят си осигурявал сигурни и неподлежащи на облагане с данък приходи не само в рамките на своя живот, но и за своите наследници. Понеже тази изопачена форма на вакъф не кореспондирала с неговата същност на благородно и богоугодно дело, мюсюлманските правоведи започнали да протестират пред властите и в някои случаи подобни завещания били обявявани за невалидни. Тогава феодалната класа прибягнала до друга хитрост, като разделила приходите от вакъфа на две части. Едната част се завещавала например в полза на някаква религиозна институция, а другата част се полагала за заплата на управителя на вакъфа, който забележете, задължително трябвало да бъде потомък на завещателя. На практика се получило потвърждение на известната поговорка „И вълкът сит, и агнето цяло”. ;) Естествено някои родове се оказали толкова жизнени във времето, че управляваните от тях вакъфи оцеляли в продължение на векове. Така например, една правнучка на великия везир Пири Мехмед паша управлявала вакъфа на своя предтец в Силистренско чак до средата на XIX век, а повече от пет столетия поколения потомци на Евренос бей се разпореждали с приходите на учредения от него огромен вакъф в Ениджевардарско. [12]

***

Разрастването на неистинските мюлкове и вакъфи станало причина все по-голяма част от държавния поземлен фонд да се изплъзва от пряката опека на държавата. Ала във феодално общество като османското, където земята е основен източник на блага, това означавало все по-малко приходи в държавната хазна. [13] Затова султан Мехмед II Завоевателя предприел масирана кампания за конфискация на поземлените вакъфи и „подхранващите” ги поземлени мюлкове. Той проявил такова усърдие в това си дело, че покрай неистинските вакъфи „изгоряли” и някои истински. [14] Не се двоумил дори когато отнел поземленото имущество на членовете на династията, в това число и на своята съпруга. [15] Целта му била да върне откъснатата от държавата земя и пренасочи финансовия ѝ потенциал за увеличение на спахийската конница, от която имал толкова голяма нужда за осъществяване на експанзионистичната си политика. Ефектът от тази радикална реформа обаче бил временен и приключил със смъртта му. След като се окопитила от нанесения удар, феодалната върхушка веднага намерила подкрепа в лицето на неговия наследник на престола Баязид II, който не само че върнал почти всички отнети от баща му мюлкове и вакъфи на техните собственици, но потвърдил и значителен брой нови. [16] Въпреки че някои от следващите султани ще се придържат към политика за ограничаване на поземлените владения [17], духът от бутилката бил изпуснат и оттук нататък обособяването и укрепването на мощна феодална прослойка, която все по-често и по-грубо ще се намесва в държавните дела, било въпрос на време. През XVII век нейната нарастваща сила вече се усещала осезаемо в целия политически и обществено-икономически живот на империята, но кулминацията настъпила през следващото столетие, когато в някои провинции се появили първите по-мащабни прояви на държавен сепаратизъм. Станало така, че силно централизираната османска държава сама създала и отгледала чудовището, от което най-много се пазела – икономически независима и политически влиятелна потомствена аристокрация. 

***

Отличителна черта на вакъфа била неговата административна и финансова самостоятелност, която давала по-голяма свобода за стопанска инициатива. В преследване на своите икономически интереси, вакъф-сахибите имали повече възможности за увеличаване на доходността на владенията си в сравнение със спахиите в служебно обвързаните тимари и зиамети. Постъпленията от данъци представлявали основно перо в приходите на поземления вакъф, но самоволното им увеличаване било незаконно, защото това били същите  данъци, плащани и от останалите поданици на империята, само че в конкретния случай преотстъпени от държавата на вакъфа. Ето защо съществено повишаване на данъчните постъпления във вакъфа можело да се постигне само чрез увеличаване на производителното население, т.е. на броя данъкоплатци живеещи на неговата територия. В ранните години на османските завоевания, когато победоносният ход на армията осигурявал достатъчно военна плячка, това ставало за сметка на робския институт. Османските пълководци отвличали от районите на военни действия военнопленници и дори мирно население, които принудително заселвали в своите владения във вътрешността на империята. По този изпитан механизъм се развили някои от първите мюлкове и вакъфи по нашите земи. 

Така например периодично бил „запълван” мюлкът на фамилията Михалоглу в Плевенско. През 80-те години на XV в. Плевен (тогава две малки селца – Плевне-и зир и Плевне-и баля, ситуирани около полуразрушена крепост) и околните земи са дадени в собственост на Михалоглу Гази Али бей, който „събрал” няколкостотин християни и мюсюлмани и основал с тях нов град и 20 села. Скоро след това превърнал мюлка във вакъф и допълнително го „подсилил” с няколко десетки сефарадски семейства от Солун и София. [18] Мехмед, синът на Гази Михал „завлякъл” от Херцеговина 15 семейства неверници и ги заселил в обезлюденото село Тръстеник. Внукът на газата Хазър, на свой ред довел в селото още 10 домакинства след превземането на крепостта Брезова. Пак там били заселени и 14 роби на Мустафа бей, вероятно също потомък на Гази Михал. [19]

Съществува хипотеза, че по подобен начин в края на XV в. е заселено търновското село Арбанаси, което първоначално се наричало Яйлак и било мюлк на Халим Челеби. [20] Той служил при султан Баязид II, за който османските хронисти пишат, че по време на албанската си кампания през лятото на 1492 г. отвел много пленници от планините на Южна Албания. [21] Дали част от тях не са сред първите заселници на Яйлак определили не само неговия ранен етнически облик, но и новото му име? Въпреки наличието в османските регистри за Арбанаси от този период [22] на албански имена като Гьока, Дука, Лека, Гьон и др., понякога придружени с етнонимите „арнавуд” и „влах”, на този етап не разполагаме с други източници, които категорично да подкрепят подобна хипотеза. Така или иначе, след като сменил собствеността си няколко пъти, арбанашкият мюлк бил купен от великия везир Рюстем паша, който първоначално му издействал дербенджийски статут, но скоро след това го вакъфирал. Самият той с произход от Западните Балкани [23] забогатял много и отделил значителна част от средствата си за благотворителна дейност, а в неговия вакъф освен Арбанаси влизали селата Горна Оряховица, Долна Оряховица и Лясковец, по-късно станали известни като „Албанските села” (Arnavud Karyeleri). 

Смята се също, че някои влиятелни държавници отклонявали незаконно от събраните по линия на „кръвния данък” (девширме) млади момчета, които заселвали в своите владения. Основание за подобно предположение изследователите намират в особеностите на тяхната регистрация и облагане. Те били записвани по същия характерен начин, както невстъпилите още в служба отвлечени християнски момчета (аджемиоглани), т.е. с лично име и презиме на населеното мястото или района, откъдето са взети. Така например, в димотишкия мюлк на Рум Мехмед паша, изпълнявал службата на велик везир при султан Мехмед II, заедно с робите му са регистрирани 20 глави на християнски домакинства с имена като Здравко Вардарлу, Тодор Пирлепе, Алекси Манастирлу, Никола Арнаут. От данъчните им вставки ставало ясно, че са облагани не като роби, а по общия ред, подобно на останалите немюсюлмани. [24]

В периодите на неуспешни войни или мир, както и в по-късните години, широко се прилагал един друг метод за „запълване” на поземлените мюлкове и вакъфи, който разчитал на присвояването на скитащото в империята население. Това били т. нар. хайманета – хора без установено местожителство, вероятно забягнали от предишния си господар в търсене на нови възможности за препитание или по-сигурно място за живот. Изглежда споменатата практика също била привилегия предимно за по-влиятелни феодали, защото хайманета се откриват само в мюлковете, вакъфите и султанските хасове. [25] В създалата се конкуренция за присвояването на този „свободен” човешки ресурс вероятно се пораждали конфликти, затова по-влиятелните и предприемчиви феодали предвидливо се подсигурявали с нарочен ферман, който им разрешавал да заселват опразнени села. [26] Последното показва, че въпросната практика се толерирала от държавата, защото в някаква степен обслужвала целите на вътрешната ѝ политика по оживяване на пустеещи места.

***

За да стане вакъфът по-привлекателно място за живеене, вакъфската рая обикновено била освобождавана от някои извънредни данъци и тегоби, а други плащала в намален размер. В предишни публикации стана дума, че подобни данъчни облекчения ползваха също различните категории население със специални задължения в Османската империя. Но ако в дербенджийските селища например, привилегиите имаха ограничен обхват върху няколкото десетки домакинства заети пряко с охраната на проходите, от данъчните облекчения във вакъфите често се възползвало цялото им население. А то понякога било твърде многобройно, особено в големите поземлени вакъфи на султана и неговите висши държавни сановници.

Привилегиите на вакъфската рая касаещи държавните данъци се разписвали не във вакъфнамето, което защитавало „вечността” на вакъфа, а в отделен нарочно издаден ферман. По този начин централната власт си оставяла възможност за контрол чрез преразглеждане на своите решения. Издействането на фермана било изцяло заслуга на вакъф-сахиба и зависело от неговото положение в йерархията и обществото. Колкото по-влиятелен и авторитетен бил той, толкова повече привилегии за своя вакъф можел да подсигури. Разбира се в тази си дейност той се водел от съвсем прагматични цели. От една страна с освобождаването на своята вакъфска рая от тежките и разорителни извънредни държавни данъци той допринасял за подобряване на нейното благосъстояние, което водело до повече приходи за вакъфа от полагащата му се феодална рента като десятъкът върху селскостопанската продукция, облагането на домашните животни и т. нат. От друга страна, колкото по-малко взаимоотношения с фиска имал вакъфът, толкова по-малко зависим бил той от държавата. Някои вакъф-сахиби си издействали дори правото да прибират поголовния данък джизие, с което си гарантирали почти пълен финансов имунитет. [27] И все пак държавата трудно преглъщала пропуснатите ползи от този важен за нея данък и ако в някой момент не отменяла изцяло въпросната привилегия, то с обезценяването на акчето започнала да прибира разликата между актуалния размер на джизието и първоначално определената сума за вакъфа под формата на инфлационна надбавка зияде-и джизие (букв. „допълнително джизие”). [28]

Някои влиятелни вакъф-сахиби проявили лична законодателна инициатива и по силата на собствен закон (канунаме) облекчили данъчната тежест върху своята вакъфска рая за сметка на част от полагащата се на вакъфа феодалната рента. Такъв например бил случаят с Касъм паша, който дал на жителите на село Дряново, Търновско следните облекчения: данък харадж плащали само задомените мъже, а от вдовици и неженени младежи не се изисквал; на всички жители на вакъфа се опрощавал поземления данък испенч, както и събирането на дърва за огрев и сено; чобаните плащали данък върху овцете веднъж на три години, а не ежегодно; с данък се облагала всяка втора свиня. В допълнение на горното, Касъм паша издействал за своя вакъф и „многобройни султански заповеди”, чрез които освободил раята от различни държавни вземания като извънредния данък авариз-и дивайне, вземане на момчета за гребци и еничари, принудително пренасяне на товари, строеж на крепости и отглеждане на коне. [29] 

***

И така, споменатите инициативи целяли привличането на производително население в поземлените мюлкове и вакъфи, които за разлика от градските често се конституирали върху празни села и пустеещи земи. Както вече стана дума, това бил единственият законен път за увеличаване на тяхната приходоносност. Макар този път не винаги да се извървявал по очертаните от закона правила, държавата толерирала подобни практики, защото имала интерес от оживяване на запустелите територии и разчитала на вакъфската институция за поддържането на градската инфраструктура и мюсюлманските религиозни учреждения. Това улеснило още повече миграцията на население към вакъфите, които се превърнали в по-привлекателно място за живот в сравнение с обикновените тимари и зиамети, където шетали алчни спекуланти и местни дерибеи, често в симбиотична връзка едни с други. Все повече хора предпочитали да се заселват трайно във вакъфските владения, където в условията на поносимо данъчно бреме и относително безопасна среда, успявали да водят един по-достоен живот. От увеличаващата се популация, намалената данъчна тежест и кредитно-лихварския капитал на вакъфите се възползвали също предприемчиви търговци и занаятчии, които намирали в тях нови възможности за успешна стопанска изява. Много вакъфски села постепенно се разраснали и придобили градски облик. Сред живеещото в тях християнско население се заформила прослойка, която натрупала достатъчно капитал, влияние и самочувствие, за да си позволи собствени благотворителни инициативи. Това били представителите на прохождащото еснафство, чиито имена можем да разчетем и днес в оцелелите ктиторски надписи по стените на съградените с тяхна помощ църковни храмове. Като започнем с построените в периода XVI-XVIII век малки неугледни църкви, които въпреки скромната си и еднотипна архитектура, обусловена от тогавашното рестриктивно османско законодателство, често крият зад дебелите си полувкопани стени един изключителен свят на образи, багри и послания, понякога сравними с постиженията на старите зографи, творили по времето на Второто българско царство; [30] и завършим с монументалните храмове и красиви обществени и жилищни сгради от XIX век, съхранили традициите на развилите се в някои вакъфски селища родни строителни и художествени центрове. [31]

Сам по себе си обаче вакъфският статут не гарантирал благополучие. Животът в тази институция зависел от много фактори като влиянието и авторитета на вакъф-сахиба, управленските способности на мютевалията, географските особености и демографския потенциал на мястото, болестните епидемии, способностите на живеещото във вакъфа производително население, политическото и икономическото състояние на османската държава като цяло. От една страна обусловената от шериата консервативност на институцията отчасти пазела вакъфа от опитите на някои алчни местни феодали и дори държавата да се домогнат до неговите приходи, но от друга страна пречела на икономическото му развитие в един по-дългосрочен план. Това спъващо влияние се проявявало особено силно в периодите на висока инфлация, защото нямало как един икономически субект да управлява ефективно своите активи във финансови рамки нормирани преди десетки и дори стотици (!) години. Поредицата неуспешни войни на Османската империя, както и започналите през XVIII в. процеси на реформи, съпътствани от отваряне към европейските пазари, допълнително подкопали устоите на консервативната вакъфска институция и тя все по-трудно се вписвала в новите икономически реалности. Много от вакъфите започнали да изпитват сериозни финансови затруднения, част от тях обеднели, а други фалирали. Тогава държавата си взимала обратно това, което ѝ се полагало, [32] а несвикналата с произволите на разни бирници вакъфска рая, отново влизала в незавидната си роля на хаймане и поемала по прашните пътища на империята да дири нови възможности за препитание. Ето защо понякога източниците регистрират и отлив на население от вакъфите. Като например от споменатия вакъф на Касъм паша в Дряново, който въпреки че към 20-те години на XVII в. натрупал огромни за времето си приходи в размер на 1 340 229 акчета, [33] половин век по-късно документите регистрират как селяни напускат вакъфа и се заселват „в градчета, села и чифлици на влиятелни хора” в Севлиевско, Разградско и дори оттатък Балкана – в Сливенско, Старозагорско и Новозагорско. [34]. Друг документ от същата година ни подсказва и за причините, подбудили тези миграции – незаконни данъчни притеснения от страна на мютеселима (зам. управителя) на Никопол. [35] Важен момент също е споменаването в тези източници на чифлика като предпочетено място за заселване. Тази форма на земевладение може би се оказала по-гъвкава и приспособима в прехода от старите феодални порядки към зараждащите се през XVIII в. нови капиталистически отношения в балканското стопанство. 

През XIX в. различните данъчни привилегии на населението вече са отменени, а след Танзимата данъчното облагане е унифицирано. Проникващите пазарни принципи променили из основи някои от вековно установените модели на стопански взаимоотношения в империята. Нямало как тези процеси да подминат и вакъфската институция, която въпреки опитите на държавата да бъде реформирана, [36] постепенно загубила своята привлекателност. За обикновения селянин, владеещ парче неплодородна земя в Балкана, битието на „вакъфска рая” вече не носело никакви съществени предимства. Започнали първите по-значими трайни миграции на население от планинските вакъфи към селата и чифлиците в равнината.

***

В края на това дълго писание само ще споменем накратко някои търновски вакъфи.

Един от най-старите бил този на Фируз бей, заслужил военачалник на султан Мурад II. Неговите владения включвали Бяла черква, Павликени, Стамболово, Михалци и още няколко села. С приходите от вакъфа се издържала джамията на хълма Царевец и принадлежащите ѝ обществени сгради.

Във вакъфа на Рюстем паша, велик везир и зет на султан Сюлейман I Великолепни, освен вече споменатите Арбанаси, Лясковец, Горна Оряховица и Долна Оряховица, попадало и стражишкото село Царски извор. Техните приходи се изразходвали за строежа и поддръжката на множество обществени сгради, плод на строителните инициативи на пашата.

Килифарево и Трявна се управлявали от вакъфа на секбан Кара Али, който се грижел за издръжката на тюрбето на султан Селим II в Ая София.

Касъм паша, за който също вече стана дума, бил румелийски бейлербей при султан Мехмед II и везир при Баязид II. За издръжката на своя имарет в Одрин учредил вакъф, който включвал Дряново, а вероятно и други села в Търновско.

И накрая, най-важният за нас вакъф, създаден от Еметулах Рабия Гюлнуш, съпруга на сулан Мехмед IV и майка на султаните Мустафа II и Ахмед III. В нейната огромна фондация влизали приходоизточници от градовете Търново, Ловеч и Свищов, заедно с още 24 от принадлежащите им села и едно старозагорско село. Сред търновските села е и Елена със всичките ѝ махали, в които се родиха и живяха нашите предци. С техните данъци беше издържан комплексът Йени Валиде джамия в истанбулския квартал Юскюдар. Но повече за еленския вакъф, ще разберем в следваща публикация…

Населени места с вакъфски статут в Търновската каза.

_______________________

1. Тодорова, М., Подбрани извори за историята на балканските народи (XV-XIX в.), София, 2008, стр. 79-80. Препечатано от ТИБИ, сер. XV-XVI.

2. За повече информация относно същността и ролята на вакъфската институция в османското общество, виж Мутафчиева, В., Османска социално-икономическа история, София, 1993; Радушев, Е., Аграрните институции в Османската империя през XVII–XVIII век, София, 1995; Иванова, Св., Християнска и мюсюлманска благотворителност по българските земи, XVI-XVIII век (документи, участници, институции). В: Дарителство и взаимопомощ в българското общество през 16-19 век, София, 2003; Борисов, Д., Османският поземлен вакъф – същност и инструментализация. В: Вакъфите в България – сборник, София, 2020; Иналджък, Х., Османската империя. Класическият период 1300–1600, София, 2006; Gökbilgin, М., XV – XVI Asırlarda Edirne ve Paşa Livâsı: Vakıflar, Mülkler, Mukataalar, Istanbul, 1952.

3. Иванова, Св., Цит. съч., стр. 23-25.

4. Един не съвсем точен аналог на зекята е индулгенцията в западното християнство.

5. Радушев Е., Цит. съч., стр. 173. Далечни светски аналози на вакъфа са днешните юридически лица с нестопанска цел като благотворителните фондации например.

6. Ако използваме съвременна терминология, това били имотите „в регулация”.

7. Турският историк Иомер Лютфи Баркан пръв въвежда в своите съчинения термина „поземлен мюлк”, който по-късно е възприет и от българските османисти.

8. Мутафчиева, В., Цит. съч., стр. 94; Радушев, Е., Цит. съч., стр. 216-218.

9. Yinanç, М., Türkiye Tarihi, Selçuklular Devri: I, Anadolu'nun Fethi, İstanbul 1944, sf. 9.

10. Иналджък, Х., Цит. съч., стр. 142.

11.  Цветкова, Б., Извори за историята на българското право, т. 2, София, 1971, стр. 185-186.

12. Мутафчиева, В., Цит. съч., стр. 381-382. 

13. Изследванията показват, че средно около 1/3 от поземления фонд в империята бил вакъфиран. Виж Мутафчиева, В., Цит. съч., стр. 120-121.

14. Радушев Е., Цит. съч., стр. 176-177.

15. Мутафчиева, В., Цит. съч., стр. 123.

16. Тези процеси са лесно проследими и в наличните у нас османски документи. От един частично запазен регистър на мюлкове и вакъфи в Северна България от средата на XVI век, разбираме, че старите вакъфи преди време били иззети и дадени като тимари, а понастоящем вакъфският им статут отново е потвърден чрез султанско благоволение. Виж ОАК 217/8, л. 2б, л.8а, НБКМ-София, В: ТИБИ, т. 3, София, 1972, стр. 430, 437 

17. Изглежда ограниченията не стигнали до абсолютна забрана, защото точно от това време датира мюлкът (също превърнат във вакъф) на придворния лекар Ахъ Челеби, който включвал обширни области в Родопите около гр. Смолян. Виж Маринов, П., Документ от 16 век – името Ахъ-челеби, В: сп. Родопа, бр. 9/1937, стр. 2-3. 

18. Кийл, М., България под османска власт, София, 2017, стр. 760-761.

19. Мутафчиева, В., Цит. съч., стр. 107; Barkan, L., XV ve XVI Asırlarda Osmanlı İmparatorluğunda Toprak İşçiliğinin Organizasyonu Şekilleri, Istanbul, 1939, sf. 411-412.

20. Кийл, М., Изкуство и общество в България през турския период, София, 2002, стр. 86-88.

21. Пак там, стр. 87. Първоизточник Der Fromme Sultan Bayezid: Die Geschichte seiner Herrshcaft (1481-1512) nach den altosmanischen Chroniken des Oruç und des Anonymus Hanivaldanus. In: Osmanische Geschichtsschreiber 9, Graz, 1978.

22. TT.d 382, CDA-Istanbul/НБКМ-София, стр. 772-774, В: Калицин, М., Мутафова, Кр., Подбрани османски документи за Търново и Търновската каза, Велико Търново, 2012, стр. 255-259; ОАК 217/8, л. 24а-25а, НБКМ-София, В: ТИБИ, т. 3, София, 1972, стр. 455-457.

23. Изследователите не са категорични относно произхода на Рюстем паша. В различните източници му се приписва босненски, хърватски, албански и дори сръбски произход. 

24. Мутафчиева, В., Цит, стр. 111; Gökbilgin, М., sf. 119, 249, 335.

25. Пак там, стр. 112-113.

26. Пак там.

27. Пак там, стр. 102. 

28. Радушев Е., Цит. съч., стр. 197; Кийл, М., България под османска власт, София, 2017, стр. 605. Виж също D.385, НБКМ-София, В: ТИБИ, т. 7, София, 1986,стр. 136.

29. ОАК 217/8, л. 8а-10б, НБКМ-София, В: ТИБИ, т. 3, София, 1972, стр. 437-440; Калицин, М., Мутафова, Цит. съч., стр. 271-276.

30. Блестящи примери за храмово строителство и стенопис от този период могат да се видят в Арбанаси, В. Търново, Видин, Бобошево, Вуково, Добърско, Прибой, Марица, Алино, Курило, Сеславци и др.

31. Тук можем да споменем оставеното ни наследство от майсторите строители, дърворезбари и зографи от Дряново, Трявна, Тетевен, Етрополе, Елена, Карлово, Калофер, Брацигово, Банско, Разлог, Самоков и други места, част от които са извън пределите на днешна България.

32. Въпреки „вечния” статут на вакъфа, шериатското законодателство допускало неговата ликвидация при погиване на имуществото му. Това било логично – ако вакъфът няма имущество, няма да има и приходи, съответно няма да може да осъществява богоугодната си дейност.

33. Мутафчиева, В., Цит. съч., стр. 429.

34. Majer, G., Das Osmanische "Register buch der Beschwerden” (Ṣikāyet Defteri) von Jahre 1675, Wien, 1984, p. 95b; Публикуван превод В: Калицин, М., Мутафова, Кр,, Цит. съч., стр. 334-335.

35. Пак там, съответно p. 217а/III и стр. 340.

36. През 1826 г. например било създадено специално министерство на вакъфите (Евакаф незарети), а през 1859 г. е приет Закон за управлението на вакъфите. Митев, Пл., Вакъфите в поземлените отношения през епохата на Танзимата. В: Вакъфите в България – сборник, София, 2020, стр. 149.

Елена като султански хас

Като неизменна част от османската феодална система, хасът (от خاص, хасс – букв. специален, особен, личен) представлява вид крупно приходоносно владение с годишен доход над 100 000 акчета. Притежавали го със султански берат само най-високопоставени държавни служители с изключителни заслуги към империята. За разлика от същинския тимар и зиамета, хасът не винаги е обвързан със задължително носене на военна служба. Важно е да се уточни също, че тук не става дума за буквално владеене на някаква територия, а за годишно възнаграждение във вид на данъчно отчисление върху формиран приход. Най-доходоносните хасове по право принадлежали на султана (султански хас) и включвали обекти с особено големи приходи като рудници, оризища, солници, митници, пристанища и дори цели селища. Понеже приходите от султанските хасове постъпвали директно в държавната хазна, финансите им се надзиравали стриктно от доверени хора на двореца. [1]

Не е известно кога дербенджийска Елена придобива статут на султански хас. За някои щрихи от ранния хасов период на селото разбираме в една статия на проф. Бистра Цветкова [2], която се позовава на неизползвани османски документи от ориенталската архивна колекция на националната библиотека в София [3]. Сред тях е изложение на никополския кадия Абдулвехаб до централната власт в Истанбул, изпратено на 29.06.1585 г. В него чиновникът с тревога донася, че село Елена, числящо се към султанските хасове на каза Търново, което било от стари времена дербент, се е разпръснало – жителите му се разбягали от произволите на османските бирници, събирачи на данъкa джизие [4] и на данъка върху овцете. Това причинило големи затруднения на минаващите през прохода пътници, защото вече нямало кой да го поддържа и охранява. Неколцина представители на еленските дербенджии се явили лично при никополския кадия и заявили, че ще се завърнат в селото само ако се прекратят произволите на бирниците. Все пак проявили склонност за компромис и доброволно предложили сума, с която да се увеличат двата проблемни налога, за да се избегнат подобни конфликти в бъдеще.

Разпръсването на еленските дербенджии вълнувало не само кадията в далечен Никопол, в чиито служебни задължения влизал надзорът върху хасовете в поверената му административна територия. Инициатива проявило и населението на близкото Търново, което се явило пред своя кадия Хасан с искане да се удовлетворят поставените от еленските дербенджии условия, защото поради липсата на охрана зачестили грабежите и убийствата в прохода.

Двете кадийски изложения стигнали по надлежния ред до султана, който издал заповед за незабавно прекратяване на произволите и призовал да се явят в султанската канцелария местния събирач на данъци и представителите на еленската рая, за да се изяснят обстоятелствата около този конфликт.

***

Въпросът доколко населението на един хас може да се смята по презумпция за привилегировано е дискусионен в нашата историография. Някои историци рисуват една твърде идилична картина за положението на раята в султанските хасове. Според тях управителите им се водели от особени либерални правилници, а християнското население живеело напълно свободно и се ползвало с редица привилегии, като правата му на практика били приравнени с тези на мюсюлманите [5]. Основание за последното твърдение тези изследователи намират може би в обстоятелството, че населението в някой хасове било освободено от плащането на поголовния данък джизие, поради което въпросните хасове са записани в регистрите като "свободни". Други техни колеги обаче уточняват, че опростяването на джизието било по-скоро изключение, а не правило [6]. Съществуват и автори, които изобщо отхвърлят подобна възможност с аргумента, че „освобождаването” от джизие и който и да било друг държавен данък, всъщност означавало преотстъпването му от страна на държавата на непосредствениия феодал – в нашия случай, господаря на хаса. Ето защо, твърдят те, подобно абсолютизирано тълкуване на термина "свободен" е погрешно. [7]

Султанските хасове обикновено формирали своите приходи от стратегически важни за империята отрасли и населението им (или поне част от него) спадало към т. нар. рая със специални задължения. Ако надникнем в изследванията за статута и положението на рударите например, ще видим, че подобно на дербенджиите те също ползвали редица облекчения като: освобождаване от някои държавни данъци и повинности – обикновено от категорията на извънредните и по-рядко от джизие; плащане на други данъци в намален размер; освобождаване от „кръвен” данък; право да не бъдат зачислявани към други категории задължено население. В допълнение към изброените, рударите имали право на заплащане за положения от тях труд. [8]

Законът на султанския хас Ахиолу (дн. Поморие) се позовава на свещена заповед от 07.05.1567 г., в която подробно са изброени данъчните облекчения за друга категория население със специални задължения – тузджиите (соларите). Те на свой ред били освободени от: всякакви извънредни данъци (аваризи); задължения във връзка със съпровождането и обслужването на османски властници по време на лов (сейменска служба); налози, събирани от османските феодали в натура по време на посещенията им в съответните селища (салгун); куриерска служба; държавни доставки на зърнени храни; строителна повинност (изграждане на различни военни съоръжения като окопи, крепости и др.); осигуряване на гребци за нуждите на флота; събиране на момчета за еничарския корпус („кръвен” данък) и др. [9]

Трябва да се отбележи обаче, че въпреки правната регламентация, привилегиите на населението със специални задължения често били нарушавани. Това несъответствие между норма (de jure) и практика (de facto) е многократно засвидетелствано в османските документи. Най-често върху правата на раята със специален статут посягали местните управници и събирачи на данъци, тъй като с разпада на феодалния централизъм, контролът по спазването на законите в разпрострялата се на три континента империя станал неефективен и злоупотребите в някои по-отдалечени райони се превърнали в ежедневие. От друга страна самата централна власт също ограничавала обхвата на привилегиите чрез законодателни промени, защото с течение на времето необходимостта от услугите на населението със специални задължения постепенно отпаднала и през XIX в. неговият данъчен статут бил окончателно приравнен с този на останалата рая.

***

Нека сега оставим за малко официалните източници и надникнем в разказите на пътешествениците, които кръстосвайки земите на империята, минават и през някои от големите хасови владения. Написаното от тях, ако и да не е винаги точно в детайлите и обективно в оценките, все пак дава една по-различна и многопластова гледна точка, която прекрасно допълва сухите данни от османските административни документи.

„Металите, които се добиват в Сидерокапса [10] – пише французинът Пиер Белон, – са причина хората да са се настанили тук и така са увеличили нейното население. Те са създали прекрасни паркове и овощни градини, при това навсякъде има вода, което много улеснява градинарството и всички лозя от околностите са много добре гледани. Онези, които живеят при мините на Сидерокапса са цяла сбирщина и говорят на различни езици като славонски, български, гръцки и албански.” [11]

Османският пътешественик Евлия Челеби изглежда впечатлен от град Самоков:

„Той [града] се намира в обширна каза с 1700 пълни с богатство, благоустроени, добре уредени и от край до край покрити с керемиди оживени домове. Има осем месчида, две медресета, три начални училища и едно голямо теке, наричано Маркочбеево теке, шест иззидани от камък търговски ханища, две бани, двеста и четиридесет дюкяна. Във всеки дом е възприето да има животворна течаща вода… Жителите му са прочути с изработване на клетки и железни фенери, железни брави, подставки за софри, които хората даже на война могат да си носят, разнообразни ключове и катинари, железни капани за вълци и лъвове, железни мелнички за кафе в малки сандъчета, които при нужда мелят и превъзходно брашно, френски гвоздеи, топки (?), люлки, средни тасове, вили и гвоздеи за дъски.” [12]

Не толкова благосклонен е Челеби към Габрово, където на три пъти му се налага да води битка на живот и смърт с габровските дербенджии – веднъж горе в планината, и два пъти долу в селото, когато начело на отряда им стоял не кой да е, а самият местен ага на хаса. Това неочаквано „посрещане” вбесило османския пътешественик, който описва селото така:

„Село Габрово е хас на великия везир. Има седемстотин покрити с тръстика и керемиди български къщи и има около десет-дванадесет хиляди българи. [13] Боже прости ми, но селото е бунтовническо, не е за отсядане в него на 5–10 души. …тези селяни вършат разбойничество в Шипченската планина, не настаняват в селото си дори 150–200 конници, а онези, които се настанят там насила, не се изпращат със здраве. Които си имат свой разум, да не ходят из тези планини, защото и зиме, и лете има много разбойници. Те казват: „Хас е на великия везир и дори кадия да отиде, не може да ги овладее.“ [14]

***

Само сериозно изследване може да даде една по-обективна и категорична оценка за степента на привилегированост на хасовата рая. Тук ще се задоволим със скромния извод, че доколкото ги има, привилегиите в хасовете не били институционално обусловени, а сa резултат предимно от статута на живеещото в тях население със специални задължения. Видяхме още, че отношението към хасовата рая не било еднозначно навсякъде и по всяко време, а в динамиката на този процес прозират първите прояви на пропукващия се феодален централизъм, довел до постепенния упадък на тимарската система. 

В този смисъл, стоварилите се върху главите на еленските дербенджии данъчни проблеми не са изолиран случай, а закономерен резултат от течащите в империята процеси. Съвсем в реда на нещата, набиращата скорост порочна система за откупуване на данъците илтизам, застигнала и султанския хас Елена, чиито приходи били зачислени към мукатаа – особен вид фискално-териториална единица, която обхващала постъпленията от един или няколко данъка в определено селище или район [15]. В опит да осигури бързи и стабилни приходи за фиска, държавата отдавала експлоатацията на предварително раздробените на части-мукатаи огромни султанските хасове на публичен търг, който се печелел от предложилия най-висока цена и способен да внесе в хазната незабавно процент от сумата като предплата. [16] Изкушени от алчност спекуланти печелели търговете с нереално високи оферти, които не винаги отговаряли на икономическия потенциал на мукатаите. В стремежа си да реализират максимална лична печалба за краткия наемен период (обикновено от една до три години), откупвачите наречени мюлтезими самоволно увеличавали размера на разписаните в регистрите налози и върху главите на бедната рая се стоварвал тежък данъчен произвол. Реки от оплаквания потекли към централната власт, която опитвала да контролира процеса, но с присъщата си ориенталска мудност и податливост към корупция, не винаги успявала да се намеси адекватно и навреме. И когато воплите оставали нечути, на разореното население не му оставало нищо друго, освен да се пръсне из другите райони на империята с надеждата, че на новото място ще случи на по-добър господар. Откъс от ферман, издаден през 1640 г., лаконично описва вече започналата криза:

“Раята изчезна отпреди 10-20, а някои и отпреди 30-40 години. Раята от тимарите отиде във вакъфите, а раята от вакъфите – в тимарите, в градовете и селата на султанските хасове.” [17]

Както сега, така и тогава, грешките на управляващите винаги се плащали от обикновените хора.

Такъв вероятно бил и случаят с Елена. Несвикнали с подобни издевателства, в знак на протест еленските дербенджии отказали да изпълняват задълженията си по охрана на прохода и се разпръснали. Изворите мълчат относно завършека на този конфликт, но ако надникнем в османските регистри от същия период, не само че няма да забележим демографски сътресения, а точно обратното – населението на село Елена показва стабилен и устойчив растеж. [18] Изглежда казусът бързо бил решен в полза на еленчани, които се завърнали в родните си огнища и селото продължило своя възходящ път на развитие.

***

Последният известен документ регистриращ хасовия статут на Елена е молба (арзухал) до централната власт от войводата на хаса Търново. [19] Документът е без дата, но върху него е поставена резолюция от 06.07.1694 г. Казусът отново засяга данъчен проблем, този път в селата Елена, Златарица, Къпиново и Плаково, спадащи към споменатия хас, чиито население отказало да плаща данък върху коприната с аргумента, че селата им не присъстват в списъка с населени места, които се облагат с този данък. След направена проверка, търновският войвода установил, че въпросните села наистина не присъстват в наличния препис на регистъра и моли султана за височайша заповед да бъдат вписани, за да плащат данъка, както останалите села от хаса. Резолюцията върху документа гаси:

„Наредено е да плащат съгласно шериата, кануна и регистъра! Поради това да не отказват! Заповед! Вярно!”

Доколкото освобождаването от данък върху коприната не е сред обичайните привилегии на дербенджиите, вероятно документът отразява промяна в икономическата дейност на въпросните села, чиито демографски растеж в условията на ограничен потенциал (липса на достатъчно плодородна земя), кара жителите им да търсят нови източници за доходи – в случая бубарство и копринарство – които властта логично бърза да обложи с данък.

***

Хасовите владения били разпръснати из цялата Османска империя. В днешните български земи големи султански и везирски хасове имало в Хасковско, Пловдивско, Старозагорско, Силистренско, Търновско, Габровско, Видинско, Кюстендилско, Софийско и други места. Въпреки противоречивите оценки относно влиянието на хасовия статут върху благосъстоянието на населението, не може да се отрече забележителния стопански напредък на някои хасови селища като Чипровци, Самоков, Етрополе, Габрово и др. С икономика ориентирана към стратегически важните отрасли рударство и джелепчийство, тези населени места предлагали повече възможности за поминък и привличали работна ръка от други части на империята. С цел извличане на максимална феодална рента, миграцията на население към хасовете била подпомагана от техните господари. Те, за разлика от спахиите в обикновените тимари и зиамети, можели да си го позволят, защото като представители на влиятелната феодална върхушка притежавали известна административна самостоятелност. В увеличаващата се популация на хасовите селища, възможност за успешна стопанска изява виждали също предприемчиви търговци и занаятчии, които по-лесно намирали реализация на своите продукти и услуги. Нещо повече, след първоначалния период на натрупване на капитал, някои хасови селища ще се оформят като значими средища на книжовна, просветна и художествена дейност. Достатъчно е да споменем за Чипровските златарска и килимарска школи, Самоковската живописна школа, Етрополската книжовна и калиграфска школа, първото българско светско училище в Габрово. Няма как да подминем и своеобразната „автономия“ на габровци, чиито действия, както разбрахме от разказа на Евлия Челеби, не винаги съвпадали с интересите на централната власт. 

______________________

1. За повече информация относно структурата и същността на османската феодална система, виж Радушев, Е. Аграрните институции в Османската империя през XVII–XVIII век, София, 1995 и Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история, София, 1993.

2. Цветкова, Б. Обществено-икономическо развитие на Елена и Еленския край през епохата на османското владичество, Известия на ОИМ – В. Търново, кн. V, 1972, стр. 153-154.

3. НБКМ – София, ОАК 181/14.

4. Джизие (още харадж) е канонично обусловен от исляма паричен данък, събиран в почти всички мюсюлмански държави. В Османската империя до 1690 г. джизието се събирало по домакинства, а след това – от всеки пълнолетен немюсюлманин според неговото имуществено състояние. През 1856 г. данакът е заменен от т.нар. бедел-и аскерийе (военен откуп).

5. Ихчиев, Д. Привилегиите на християнската рая в частните султански земи (хассъ-муката кариелери), сп. Минало, кн. 2/1909, стр. 135-141.

6. Грозданова, Ел., Андреев, Ст. Задължение и статут на рударите в българските земи, сп. Исторически преглед, бр. 8/1991, стр. 18.

7. Мутафчиева, В. Цит. съч, стр. 416.

8. Грозданова, Ел., Андреев, Ст. Категории население със специални задължения – правна норма от XVI в. и реална практика, Българският шестнадесети век, София, 1994, стр. 31-32

9. Цветкова, Б. Турски извори за историята на правото в българските земи, София, 1971, стр. 59

10. Сидерокапса или още Мадемски села (от гр. Μαντεμοχώρια) е историко-географска област на Халкидическия полуостров в Гърция с вековни традиции в рударството и добива на метали.

11. Belon, Pierre. Les Observations de plusieurs singularitez et choses memorables trouvées en Grèce, Asie, Judée, Egypte, Arabie et autres pays étrangèrs. MDLXXXVIII, p. 101; Николаев, В., Георгиев, Г. Рударството в Югозападна България и Югоизточна Македония.

12. Евлия Челеби. Пътепис, София, 1972, стр. 30-31.

13. Тук Челеби очевидно преувеличава, но това е характерно за неговото творчество.

14. Пак там, стр. 52-53.

15. Цветкова, Б. Цит. съч., стр. 153.

16. Смирнов, В. Д. Кучибей Гюмюрджинский и другие османские писатели XVII века о причинах упадка Турции, Санкт-Петербург, 1873, стр. 156-159.

17. Грозданова, Ел. Българската народност през 17 век. Демографско изследване, София, 1989, стр. 558; Матковски, Ал., Крепосништвото во Македонија, Скопје 1978, стр. 162.

18. Кийл, М. Бележки върху администрирането на поголовния данък (джизие). България под османска власт. Събрани съчинения. София 2017, стр. 618-619. За периода 1580–1642 г. авторът използва данни от следните османски документи: TKGM KK 58 – Ankara, CDA MM 14920 – Istanbul, НБКМ ОАК 89/57 – София, CDA MAD 1466 – Istanbul и CDA TD 775 – Istanbul.

19. НБКМ ф. 179, а.е. 58; Калицин, М., Мутафова, Кр. Подбрани османски документи за Търново и Търновската каза. В. Търново, 2012, стр. 361

НБКМ-София, ОАК 181/14

НБКМ-София, ф. 179, а.е. 58

Елена като дербенд

Първото споменаване на Елена в ранните османски регистри от XV век е като дербенджийско село. Думата дербент (دربند) има персийски произход и е съставена от „дер” – проход, дефиле, клисура; и „бенд” – пазя, подсигурявам. За осигуряване сигурността на преминаване през планинските проходи, османската власт разчитала на няколко десетки храбри мъже, които заселвала в подстъпите към планината заедно с техните семейства. [1] Някои изследователи смятат, че тази практика е продължение на по-ранна система за охрана от времето на Втората българска държава и дори още по-назад, когато във византийската армия е съществувало специалното охранително подразделение вигла (на гр. – βίγλα; на лат. – vigilia), което означава „наблюдавам”. [2] 

Позицията за охрана се ситуирала на място с добра видимост, където се изграждало дървено караулно помещение (беклеме). В зависимост от географските особености се разполагали един, два или три караула, обезпечавани съответно от 30, 60 или 90 дербентджии, които дежурели на смени. Техните основни задължения били да оказват съдействие на преминаващите пътници, да поддържат и ремонтират при необходимост критичните места от пътя, както и да известяват за неговата безопасност чрез биене тъпан. Броят на тъпаните съответствал на броя на караулите, които се разпределяли така, че звукът от тъпаните да се чува по цялото протежение на охраняваното място [3]

Дербентджиите спадали към категорията население със специални отговорности в рамките на Османската империя. Срещу изпълнението на своите задължения по охрана те имали някои привилегии спрямо останалото население: били освободени от плащането на извънредни данъци (авариз-и дивайне и текялиф-и йорфие), „кръвен” данък (девширме) и полагането на принудителен труд (ангария); плащали в намален размер поземления данък (испенч); имали право да наследят службата в рамките на семейството или рода, както и да носят оръжие във връзка с основното си задължение по охрана. Относно последното, един от организаторите на Първото търновско въстание, дубровнишкият търговец Павел Джорджич, пише в своя мемоар от 1597 г., че мъжете от селата в подножието на планината били въоръжени с пушки. [4] За  престрелка по време на неприятния си сблъсък с габровските охранители на Шипченския проход споменава шейсетина години по-късно в своя пътепис и османският пътешественик Евлия Челеби. [5]

Дербенджийският статут създава усещане за сигурност в населението и стимулира демографския прираст – не само естествен, но и механичен такъв чрез миграции. Започнали своето съществуване като дербенджийски селища с 30, 60 или 90 домакинства, през следващите два века повечето от тези населени места трайно увеличават своето население, независимо че данъчните облекчения остават привилегия предимно за семействата занимаващи се пряко с дербенджийската дейност. Вероятно освен чисто икономическите стимули, не по-малко важен мотив за предприемане на миграция към тези райони е търсенето на повече сигурност. Ето например как поп Йовчо загатва за мотивите, с които предтецът на Кросневия род се заселва в дербенджийска Трявна:

„В дванадесетата година от царството на Ибрахим първи, син на царствалия в Константиновия град Мехмед Четвърти, някой си човек на име Димо, от адрианополската област, от с. Дрипча, Харманлийско, родом Българин, дошел по търновските села да купува говеда. И като обхождал по село Трявна, и като било тогава това село свободно и тихо място, и защото нямало данък, но само имали да пазят като стражи големия път с дванадесет харбалии, други данък нямали, и тихо живеели, защото други род или друговерци в това село не е имало, както и до днес, но само христианобългари, и заради това този Димо решил да се засели на това място.” [6]

Поради преобладаващо планинския релеф на Балканския полуостров, системата на дербенджийството намира широко приложение, а подстъпите към стратегически важния Старопланински масив са един от районите с най-висока концентрация на селища изпълняващи охранителни функции. В централната част на Предбалкана освен Елена дербентджийски статут са имали също Габрово, Трявна, Дряново, Арбанаси, Златарица, Къпиново, Дебелец, Плаково и др. [7]

________________________

1. В действителност системата на дербенджийството се прилагала не само за планинските проходи, но и за всяко друго опасно или трудно за преминаване място. Например дербенджии охранявали също мостове, бродове на реки и дори морски крайбрежия. За повече информация вж. Kayapınar, A., Kayapınar, L., Application of derbend organization in the Balkans: An example of continuity of balkan institutions in the ottoman system, The institute of History Belgrade, Collection of Works, vol. 35, Belgrade 2017.

2. Kayapınar, A., Kayapınar, L., цит. съч.; Цветкова, Б., Обществено-икономическо развитие на Елена и Еленския край през епохата на османското владичество, Известия на ОИМ – В. Търново, кн. V, 1972, стр. 151; Матанов, Хр., Възникване и облик на Кюстендилския санджак през XV-XVI век, София 2000, стр. 18; Стоjановски, Ал., Дервенџиството во Македониjа, Скопjе 1974.

3. Гълъбов, Г., Турски извори за историята на правото в българските земи, т. 1, София 1961, стр. 219-220, 239; Герлах, Ст., Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград, София 1976, стр. 245.

4. Милев, Н., Един неиздаден документ за българската история (1597 год.), Известия на Историческото дружество в София, книга IV, София, 1915, стр. 97.

5. Евлия Челеби, Пътепис, София 1972, стр. 50-55.

6. Поп Йовчо от Трявна. Летопис и родословие, В. Търново 1995, стр. 38

7. Каяпънар, А., Каяпънар, Л., Дервенджийските села в Търновската каза/нахия през периода от 1515 до 1613-1614 г. Наблюдения върху тяхното социално и икономическо развитие. Известия на ЦСИИ, том III, 2018.

8. НБКМ, ОАК 45/29, стр. 74а. Преводът е по Тодоров, Н., Недков, Б., Турски извори за българската история, т. II, стр. 325.

9. НБКМ, Нк 12/9, стр. 7а. Преводът е по Ковачев, Р., Опис на Никополския санджак от 80-те години на XV век, София 1997, стр. 117.

ОАК 45/29.
Извадка от най-стария известен регистър (тахрир дефтер) за санджака Никболу (Никопол), за който се предполага, че е от 1479 г.

„Тимар на Исмаил, гулам-и мир, не участва в походи, охранява прохода.

Село Елена, с друго име Геленджик, което е проход на пътя от Твърдица за Търново.

Тъй като населението охранява прохода, освободено е от всички извънредни данъци.

Домакинства – 61, приход – 1703 [акчета]”. [8]

Нк 12/9.
Извадка от следващия регистър за Никополския санджак, който е датиран към 80-те години на XV в.

„Тимар на наиб Доган. Владее го на основание берат от Искендер паша, не участва във военните походи, а охранява прохода.

Село Елена, с друго име Геленджик, [жителите му] охраняват прохода по пътя от Вардиче за Търнови.

Домакинства – 61, неженени – 19, приход – 2039, първоначално – 1703, увеличение – 336.” [9]